Ричард Чайлд
Ръката на пророка
В лето Господне 565-о… един монах и абат на име Колумба… дойде от Ирландия… да проповядва словото Божие в земите на северните пикти… и получи от тях остров Йона, на който да основе манастир…
Сред чудесата, които с Божията си дарба извърши същият този светец, обитавайки смъртното си тяло, беше предсказване на бъдещето… с божествен усет и чудотворен полет на душата си той съзираше целия свят, разкриващ се пред очите му сякаш огрян от слънчеви лъчи…
Защо помним миналото, а не бъдещето? Научните закони не правят разлика между минало и бъдеще.
Пролог
Епископът спря и се вторачи в грамадния силует на базиликата „Св. Петър“. На сивкавата привечерна светлина огромната катедрала приличаше на гигантска черна митра на коравосърдечен папа, обричащ го на вечни мъки в ада заради пътя, по който се готвеше да поеме.
Той попристегна филона на раменете си и забързано продължи по Виа де ла Кончилиационе. Скоро оживената улица потъна в сивкави сенки и резките повеи на вятъра го принудиха да хване с ръка шапчицата на главата си. Над залесения хребет на хълма Джаниколо, носещ името на бог Янус, се трупаха буреносни облаци. В този момент небето се разцепи. Без да обръща внимание на проливния дъжд, епископът решително продължи да крачи по булеварда, докато другите пешеходци припряно търсеха къде да се скрият, а водачите на скутери слаломираха сред спрелите в задръстванията коли и нравеха неприлични жестове.
Виа де ла Кончилиационе свършваше при площад „Папа Пий XII“, входа на Ватикана. Оттам епископът се насочи към грамадния елипсовиден заобиколен с колони площад „Сан Пистро“. В центъра му се издигаше двайсет и осем метров египетски обелиск, езически паметник, издялан от каменоделците на фараона в Хелиополис и пренесен в Рим от палача на християните Калигула.
Епископът впери очи в пронизващия дъждовното небе бял мраморен обелиск. Дали Бог притежаваше достатъчно разум, за да схване иронията?
Поклати глава и погледна осемнайсет каратовия „Патек Филип“, който украсяваше китката му. Споменът го накара да се усмихне. Беше го взел от нощното шкафче на баща си, когато заради напредналата си болест старото копеле вече не можеше да му попречи.
Макар да знаеше, че е време, епископът се поколеба. Струваше му се почти невероятно, че дневникът на една монахиня отпреди седем века е бил в състояние да отнеме младостта му и бащиния му разсъдък и да го доведе тук, пред катедралата „Св. Петър“. Ледената ярост отново започна да се процежда във вените му — като бързо заледяваща се вода. Не, съвсем не го водеха само драсканиците на някаква си отдавна убита монахиня.
Епископът плъзна поглед по сто и четирийсетте мраморни светци, стоящи като часовои около колонадата, няколко пъти дълбоко си пое дъх, за да се успокои, и продължи по Виа Отавиано.
Щом влезе през Портата на света Ана, от казарменото помещение се появи швейцарски гвардеец и вдигна ръка.
— Ваше преосвещенство?
Епископът се усмихна и му подаде синия ватикански пропуск.
— Отвратително време, нали?
Младият войник разгледа снимката му, заобиколена от силуета на Франция, под сребристо релефно разпятие, после впери очи в посетителя.
— Френски гражданин ли сте, ваше преосвещенство?
— Oui, monsieur.
— Бихте ли ми показали паспорта си?
— Avec plaisir2.
— Каква е целта на посещението ви във Ватикана? — попита гвардеецът, докато проверяваше документа.
— Научно изследване. В Тайния архив, нали разбирате. Пиша книга за свети Бернар от Клерво. Аз смятам, че…
— Извинете, ваше преосвещенство, обаче архивът скоро затваря.
— Исках да подготвя всичко за работата си, за да мога направо да започна в понеделник сутрин.
— Бихте ли ми показали поканата от префекта на Архива?
— Oui, un moment, s’il vous plaît.3 — Епископът бръкна в коженото си куфарче и извади една папка. — Тук е поканата от префекта, както и препоръчителното писмо от кардинал Росно от Руан. Също и…