— Направете едно изключение, само веднъж. — Раймон разтвори якето си и му показа револвера „Смит & Уесън“ под колана си. — Качвай се в колата. На волана.
— По дяволите, какво…
— Качвай се в колата!
Пребледнял, мъжът се подчини и Тренкавел заобиколи отпред, като не го изпускаше от очи.
— Имаш ли джиесем? — попита той, след като се вмъкна на задната седалка зад него.
— Не, съжалявам.
— Я не ме лъжи! — Раймон замахна и го удари с револвера по темето. Филипс извика от болка, политна напред, вкопчи се във волана и изпъшка, опитвайки се да дойде на себе си. Тренкавел го хвана за яката на ризата, завъртя главата му към себе си и опря дулото на оръжието си в бузата му. — А сега ме слушай внимателно! Аз съм човекът, когото издирва полицията. Аз раних приятеля на Катлийн, откраднах книгата, убих двама студенти и още много други хора, за които изобщо не си чувал. И с удоволствие бих пръснал и твоя череп, мамка му!
Ухили се, като се бореше с гъделичкането в областта на гръдния си кош, и преглътна, сподавяйки напушилия го смях.
Толкова го досмеша от ужасените очи на мъжа, че продължи да преглъща от страх да не избухне в истеричен кикот.
Няколко пъти дълбоко си пое дъх и се опита да се успокои. Знаеше защо се чувства така. Вече будуваше над петдесет часа. Подготовката му включваше лишаване от сън, но никога придружено от такова физическо напрежение. Отново задиша дълбоко и се заслуша за Елен… Тя идваше винаги, когато имаше нужда от нея…
„Още съвсем малко, любими Раймон — прошепна гласът й. — Ти си силен. Знам, че можеш да издържиш още поне малко“.
49.
— Чухте гласа му, професор Филипс — каза Тренкавел по джиесема. — Уверихте се, че е жив. Поне засега. Но достатъчно ме познавате и убеден съм, не се съмнявате, че без колебание ще го застрелям, ако се опитате да ме изиграете.
— Книгата не е у мен, Раймон. Кълна се.
— Тогава мъжът ви ще умре. Сбогом, професоре.
— Не! Чакайте!
— Слушам ви.
— У Джейми е.
Тренкавел се беше надявал да види пак своя приятел.
— Кажете му да ни чака при паметника на Бийтън — нареди той. — От Йона карайте по А осемстотин четирийсет и девет. Почти до…
— Джейми знае къде е, аз също.
— Е, тогава ще имаме удоволствието и от вашата очарователна компания. Много мило. Джейми, вие и мъжът ви.
— Ще отнеме известно време — отвърна Катлийн. — Джейми ще дойде от Тобърмори.
— Чакам много отдавна, мога да потърпя още малко. Само гледайте да носи книгата, иначе мъжът ви ще умре. И моля ви, да не вземе да ви хрумне да се обърнете към полицията. Иначе ще се погрижа съпругът ви да страда, преди да го убия.
— Обещавам, Раймон. Никаква полиция.
— Е, все пак става дума за живота на мъжа ви, професоре.
Тренкавел затвори и потупа пленника си по темето с цевта на револвера.
— Продължавай да караш. Ще ти кажа къде да завиеш.
Наведе се напред и опря ръце на предната облегалка. От топлината в купето и лекото поклащане на колата започваше да му се вие свят. Усещаше смрадта, която се носеше от тялото му — пот, примесена с кръв.
Бързо отвори прозореца, подаде глава навън и остави студения влажен въздух да облее лицето му. Почувства се по-добре. Остави погледа си да следи фаровете на джипа, чиито лъчи се отразяваха в лъщящата ниско стелеща се мъгла. Времето постепенно забави ход и спря. Той продължи да се взира в призрачната пелена и след малко оттам изплува Елен.
„Какво ще правиш, когато всичко това приключи, Раймон, след като посрещнеш бъдещето?“
„Ще живея“.
„Защо?“ — Въпросът изсвистя край ушите му.
„Ъъъ… не знам. За какво да живея?“
„Не знам, Раймон. За какво би трябвало да живееш?“
„Не знам“.
Докато минаваше през селцето Бунесан, в което цареше пълно мъртвило заради късния час и лошото време, Катлийн видя възрастна жена да бута количка край пътя.
Видът на тази старица, вършеща нещо толкова тривиално, кой знае защо й помогна да повярва в реалността на всичко това… Да се убеди, че не сънува кошмар… Но когато погледна в огледалото, жената се беше скрила в мъглата.
Катлийн отново се почувства съвсем сама и се опита да не обръща внимание на буцата в гърлото си и да се съсредоточи върху хлъзгавия път. Времето пак се разваляше. Привечерната светлина се процеждаше през дъждовните облаци и сливаше пейзажа в еднообразна сивота, която й приличаше на гъст дим. Катлийн погледна наляво и видя покритата с бяла пяна повърхност на Лох Скридийн.