— Но как може да устои християнството… как може да просъществува Ватиканът, когато бъдат разрушени самите им основи? — продължи французинът. — Възкресението ни обещава живот след смъртта. Без фокуса на Павел с възкръсналия Христос целият цирк направо си събира шапитото и си тръгва. — Той се ухили. — Тогава ватиканските шарлатани ще изгубят благоговеещите пред тях тълпи. И те го знаят! — Раймон насочи треперещия си показалец към Катлийн. — Според вас защо са пратили Макгрегър да ви шпионира? Защо са прибягнали до услугите на Касиди?
Археоложката сви рамене.
— Защото са…
— Защото не вярват в собствените си убеждения или поне в убежденията на паството си… — Тренкавел се задъхваше. — Вързали са се на измислицата на Павел… защото самите те са имали нужда от реликвите, професоре! Самите те са имали нужда от фокусите! Защото… — Той рязко се обърна към Дейвид. — Защото ти имаш нужда от измамата на Павел, също като шарлатаните във Ватикана! Нали?! Нали?!
— Ти не разбираш бе, човек — меко отвърна Дейвид. — Вярата е просто решение, смело решение, да приемеш своите убеждения с цялото си сърце. Аз много отдавна реших да приема убежденията си. И тези убеждения винаги са с мен. — Той предизвикателно вирна брадичка. — Те никога не са ме подвеждали. Никога!
Цялото тяло на французина трепереше. Лицето му се сгърчи от ярост и той насочи револвера към американеца.
— Проклет да си! — изкрещя Тренкавел. — Ще започнеш да се съмняваш! Непременно!
— Успокой се, приятелю — намеси се Джейми. — Хайде, Раймон, отпусни се.
Тренкавел не преставаше да размахва оръжието си пред Дейвид.
— Раймон, вярата на този човек няма нищо общо с онова, което се е случило със сестра ти — продължи пилотът. — На този свят съществува добро и зло. Дали Христос е умрял като обикновен човек, или е възкръснал… Това не променя добротата, невинността на Елен, любовта й към теб.
Успокоителният му глас очевидно оказа въздействие върху французина.
— Елен беше толкова мила — почти прошепна той. — Тя беше много по-истинско чудо от смехотворните фокуси на проклетата Църква. Според тяхното писание Христос е възкресил самия себе си, докато Елен възкреси мен!
На последните, бързо гаснещи слънчеви лъчи Катлийн видя сълзи, стичащи се по бузите на Тренкавел. Той бавно отпусна револвера, наведе се и вдигна древния кодекс.
— Вече получи каквото искаше, Раймон — каза Джейми. — Пусни Кат и мъжа й.
Французинът се замисли за миг — устните му потръпваха, клепачите му бързо примигваха.
— Още не, mon ami. — Избърса очите си с ръкав и се обърна към Дейвид. — Преди да си тръгна, искам да разкажа на този вярващ човек за верността на жена му.
— Млъкни, Раймон! — Камерън пристъпи към него.
Дейвид разбра какво ще се случи и увеси глава.
— Хайде, Джейми — засмя се Тренкавел. — Не разваляй всичко. Той трябва да научи за вашето любовно гнезденце край Лох Ба.
— Раймон! — намръщи се пилотът. — Погледни ме!
Тренкавел се обърна към него. Все още примигваше и разтриваше слепоочието си. Беше толкова студено, че дъхът на Катлийн излизаше като пара, ала тя забеляза, че лицето на французина лъщи от пот.
— Стига, приятелю — тихо каза Камерън. — Остави тези хора на мира и си върви по пътя с проклетата книга. Вече имаш оръжие, с което да нанесеш удар на Църквата. Използвай го, щом е нужно. Просто остави тези хора на мира.
Тренкавел продължаваше да примигва често-често. Протегнатата му напред дясна ръка трепереше.
— Но. Джейми, щом предсказанието на монаха не успя да убеди този вярващ, как… как ще… Елен беше толкова красива… — Гласът му започна да му изневерява. — Нали, Джейми?
На последните слънчеви лъчи, които се процеждаха от запад и обещаваха по-хубаво утро, Катлийн видя очите на Тренкавел. В тях пламтеше лудостта на цял един живот.
— Да — промълви Камерън. — Твоята Елен е била много красива и страшно те е обичала. За бога, Раймон, върви си в мир.
— Без нея съществуванието ми носи само страдания. — Французинът притисна книгата към гърдите си. — Повече от всеки друг на света… Трябваше да я чуеш как пее „Tant m’abelis“27 — като ангел, който пее на Бог. Ако можеше да… Ти си ми приятел, Джейми. Не искам да страдаш като мен. Никой не бива да страда така.
Лицето му се сгърчи от мъката на завинаги обречените. После устните му постепенно се разтеглиха в безумна озъбена усмивка. Приличаше на задъхан вълк, помисли си Катлийн.