— Е. mon ami, живей си живота и обичай любимата си — каза той и насочи револвера към лицето на Дейвид. — Аз много отдавна изгубих и двете.
— Не, Раймон! — извика Камерън, запрати бастуна си по него и се хвърли напред.
В същия момент джипът на лекаря се понесе към Тренкавел с надут клаксон.
Отекнаха изстрели.
Докато разбере какво се е случило, Катлийн видя французина да държи книгата пред себе си, седнал с гръб, опрян на гумата на колата на Дейвид. Ококорен, със зяпнала уста, той приличаше на дете, уличено в лъжа.
Тренкавел се закашля и кодексът падна на земята до него. В скута му се стичаше кръв от огнестрелната рана в гърдите му. Той погледна Джейми и промълви:
— Защо, mon ami? Смъртта му щеше да е моят подарък за теб… сватбен подарък. — На озадаченото му лице се изписа тъга и той протегна ръка, сякаш искаше да се ръкува. Ръката му увисна във въздуха в очакване на реакцията на Камерън и накрая падна върху книгата. Черните му очи се изцъклиха и след секунди се замъглиха. От устните му се изтръгна въздишка и Тренкавел се свлече настрани.
Джейми продължаваше да стои между Дейвид и тялото на Раймон.
Катлийн пристъпи към него.
— Съжалявам, че трябваше да… О, Господи! Не! Джейми!
Той се смъкна на колене и бащиният му револвер се изплъзна от пръстите му. Пилотът политна в ръцете й и Катлийн видя на бялото му поло червено петно, което бързо се разширяваше.
Лекарят дотича при него, но Джейми махна с ръка, за да го отпрати. Отпуснал глава в скута й, той вдигна поглед към нея.
— Мъжът ти добре ли е?
Археоложката се обърна към Дейвид. Беше се подпрял на каменния кръст, пребледнял и потресен, но иначе невредим.
Тя отново се обърна към Джейми и избърса сълзите от очите си.
— Ти… ти му спаси живота.
На лицето му засия топла, почти блажена усмивка, сякаш в този момент познаваше абсолютното щастие.
Сърцето на Катлийн като че ли щеше да се разсипе на прах и тя се разплака.
Лекарят пак се приближи, но Камерън отново го спря с ръка.
— Не — изхриптя той и срещна погледа на приятеля си. — Трябва да говоря с Кат. Моля те, докторе.
Изисканият старец кимна.
— Добре, момко, разбира се.
А после се обади по джиесема си. Когато затвори, на лицето му се изписа неразгадаемо изражение.
— Медицинският хеликоптер вече идва, момко.
Джейми кимна и усмихнато погледна Катлийн. Сините му очи се вляха в нейните и той отметна кичур коса зад ухото й.
— С теб се сбъдна всичко, за което някога съм копнял, милейди. — Тихият му глас сякаш идваше от самия вятър. — Защото ми помогна отново да повярвам в мечтите.
Тя усещаше погледа на Дейвид. Искаше й се да облекчи мъката му, но нещо много по-могъщо не й позволяваше да остави Джейми. Нещо, което извираше от най-дълбоките кътчета на душата й — нещо, неизпитвано никога преди. Някаква сила… нова и в същото време натрапчиво позната, която караше всяка нейна фибра, всяка молекула от съществото й да е колкото може по-близо до Джейми.
Сълзите й потекоха още по-силно и той ги спря с длан, притисната към бузата й.
— Шшт… стига — прошепна Джейми. — Всичко ще е наред. Кат. Ще се оправиш. Искам да знаеш, че не бих заменил тези няколко последни дни и за десет хиляди без тебе.
Тя копнееше да му каже, че го обича. Че винаги го е обичала. Ала толкова се боеше от бъдещето без него, че думите просто засядаха в гърлото й.
Усмивката му бавно помръкна.
— Тази… тази книга. Струва ми се… че е създадена като напътствие… Ти… ти винаги си я смятала за… за опасна, но…
— Това вече няма никакво значение — отвърна Катлийн и избърса сълзите си с трепереща ръка. — За мен си важен единствено ти. Не трябва да говорим за тази проклета книга.
— Напротив, трябва. — Камерън я притегли към себе си. — Трябва да говорим точно за нея!
— В момента, любов моя, има значение само това… — тя го целуна по челото, — че ще се оправиш. — Вдигна поглед към лекаря. — Къде е хеликоптерът?! За бога, защо…
— Кат! — Пилотът се опита да се надигне. — Изслушай ме. Моля те!
— Какво има, Джейми? — Тя му помогна да се отпусне обратно в скута й.
— Прочете ли последното предсказание? Знаеш ли защо монахът е престанал да пише?
— Не съм чела текстовете след двайсет и първи век.