Тя понечи да му помогне, ала съпругът й леко отблъсна й ръката и бавно, почти машинално, се съблече, после продължи да се взира в камината.
Катлийн стисна ръката му.
— В писмото ти пишеше, че заминаваш за…
— Пренощувах на Мъл и днес пак отидох с колата до паметника на Бийтън.
— Защо? — смая се тя. — Защо си ходил там, за бога?
Дейвид я погледна с ужасяващо тъжни очи, след това се извърна и отново се втренчи в синьо-жълтите пламъци, които подскачаха около черните късове торф.
Той напълно разбираше силата на чувствата й към Джейми и това разбиваше сърцето му. Когато мъжът й най-после заговори, Катлийн вече усещаше стичащите се по бузите й сълзи.
— Днес дълго стоях до каменния кръст — с безизразен, далечен глас каза Дейвид. — Безброй пъти преживявах момента, когато Джейми загина, за да ме спаси… Умря в ръцете ти… за да спаси мен.
Прозорците задрънчаха от поредния яростен повей на вятъра.
— Дейвид, аз… аз не исках да… — Катлийн отново стисна ръката му и фактът, че той не я отблъсна, я изпълни с облекчение. — Ужасно съжалявам, че те нараних — прошепна тя.
Съпругът й я погледна и кимна. Кафявите му очи излъчваха дълбока скръб, но не и гняв. После бавно се обърна и пак се взря в огъня.
След малко отново се извърна към нея.
— Не става въпрос за теб и Джейми, нито даже за мен — тихо каза той. — А какво е изгубено и какво е нужно. Става въпрос за онова, Катлийн, което трябваше винаги да съществува.
Дейвид замислено потърка ръце, сякаш за да се стопли.
— Отидох при паметника на Бийтън, за да разбера от следите от онзи ужасен момент какво си открила в Джейми, а не си намирала в мен.
— Недей, Дейвид. Не е…
— Тогава осъзнах, че отговорът не е сред останките от онази страшна нощ. — Той поклати глава. — Отговорът е тук. Между нас. — Дейвид я хвана за ръцете и я притегли към себе си. — Обичам те, Катлийн. Обичам те от мига, в който за пръв път те видях да пресичаш кампуса. — Усмихна се тъжно. — Носеше бял пуловер и слънцето блестеше в косата ти… Приличаше на… ангел. — Обхвана лицето й в шепи. — Ти няма за какво да съжаляваш. За разлика от мен.
Катлийн поклати глава.
— Напротив, по дяволите! Дейвид…
— Аз пропуснах… — Той потръпна, сякаш този факт му причиняваше физическа болка. — Или избягвах всички онези възможности да разпалвам страстта, която винаги е тлеела в теб. Държах те на разстояние. Държах и двама ни на разстояние. — Очите му се напълниха със сълзи. — Може би защото така и не можах да ти дам бебе. Знам, че повече от всичко на света искаше дете, но не можах…
— О, Дейвид, моля те, недей!
Съпругът й избърса една сълза от окото си, прокашля се и нежно я целуна по бузата. После се изправи и повдигна брадичката й, за да я погледне в очите.
— Джейми е мъртъв, Катлийн — прошепна той. — И знаеш ли, завиждам му на това копеле.
Взе шлифера си и тръгна към вратата, но спря и се обърна.
— Уговорих се с един рибар да ме закара на Мъл. Ще взема ферибота за Оубън и оттам ще замина за Лондон.
И се усмихна — по-скоро мимика, отколкото чувство.
— Този път наистина заминавам. Ще отседна в „Ройъл Кингстън“, ако имаш нужда от мен.
Дълго се взира в нея, после излезе и тихо затвори вратата.
Катлийн остана за момент неподвижна, но сякаш времето прескочи напред и изведнъж тя осъзна, че тича по калдъръмената алея под дъжда.
— Дейвид — промълви археоложката, когато го настигна в началото на кея. — Случиха се невероятно много неща, объркана съм. Трябва ми време. — Думите й се извисиха над вятъра. — Аз все още те обичам.
Той плъзна показалец по мократа й буза.
— Минаха толкова години, а трябваше Джейми да умре, за да ме накара да проумея нещата… да видя нас с теб такива, каквито сме наистина. Животът ми без теб е лишен от смисъл. Имам нужда от тебе, Катлийн. Ще направя всичко, за да те върна при себе си. — Дейвид се наведе, леко я целуна, продължи до края на кея и се качи на очакващата го лодка.
Старият рибар запали извънбордовия двигател и плоскодънната лодка запори бялата пяна на вълните. Започваше поредната океанска буря. Когато стигнаха до средата на залива. Дейвид се обърна, махна й за довиждане и изчезна в дъжда.
51.
Последно плаване към Йона… Катлийн се наведе над парапета на ферибота и впери очи в пенливата диря на кораба, после се обърна срещу студения западен вятър.