Тя извади мобилния си телефон и листче с номера на „Хайлендър Еър“ и го набра.
Сигналът звучеше странно — като ехо.
Тя се огледа. Звъненето се чуваше изпод платнището на лодката. След още няколко иззвънявания брезентът се раздвижи. Разнесе се мъжко прокашляне, после измърморване:
— Господи, кой може да се обажда в… Ало, „Хайлендър Еър“.
Застаналата над лодката Катлийн почти извика в телефона:
— Колко бързо можете да ме закарате до Оубън?
— Моля? — все още изпод платнището попита мъжът. — Няма нужда да крещите, по дяволите! Колко е часът… — Пак се закашля. — Полетът ще отнеме… един час. Час и петнайсет. Кога ще дойдете? Тъй де…
— Вече съм тук, господин Камерън! Ако наистина разговарям с вас.
— Да, аз съм Камерън. Какво… Какво казахте? Как така сте…
Брезентът се отметна и отдолу се показа мъж с дълга черна чорлава коса и двудневна четина.
Катлийн сложи ръце на кръста си и се наведе над ръба на кея.
— Май няма нужда да ви питам как сте, господин Камерън.
— А? Аз просто…
— Просто сте се успали, така ли?
Камерън запримигва от утринната светлина, затършува в джобовете на якето си и накрая измъкна тъмни очила. Сложи си ги, бавно се покатери по стълбата и се качи на кея.
Катлийн погледна небето.
— Скоро ще вали и едва ли ще ви трябват слънчеви очила.
— Напротив, ако се чувствате като Дракула в соларна кабина.
Изправи се до нея и тя видя, че е добре сложен и много висок.
— Та значи искате да летите за някъде в тоя безбожен час? — Камерън се протегна. — Оубън ли е крайната цел на пътуването ви?
— Не. Йона.
— Мога да ви закарам направо на острова ей с онова там. — Той посочи хидроплана.
— Ами аз…
— Чай! — Камерън вдигна юмрук към небето. — Давам цялото си кралство за един чай!
— Винаги ли се напивате така, господин Камерън?
— Винаги ли се заяждате така, госпожо или госпожице еди-коя си?
Тя направи крачка към него.
— Аз съм доктор Катлийн Филипс и дори още не съм загряла!
— Добре де, добре. Божичко! — Камерън потръпна и заразтрива челото си. — Я поуспокойте топката, докторе, иначе ще трябва да ме лекувате от мозъчен кръвоизлив. — Закопча ципа на коженото си пилотско яке, което сякаш беше преживяло поне две войни, и вдигна голямата му рунтава яка. — Хладничко е, а?
— Не особено — отвърна археоложката. — Естествено, аз не съм спала нощес в лодка.
Камерън се намръщи и й обърна гръб.
— Ако ви се пие чай, елате с мене — каза през рамо. — „Пайпс енд Хедър“ е моята кръчма, моята кухня… „О, сбогом, гордий свят, аз си отивам у дома“10.
Катлийн си погледна часовника. Докато Камерън се приведе в нормален вид и се върнат на кея, вече минаваше десет.
Над пристанището ръмеше. Тя извади бейзболна шапка с логото на „Ред Сокс“ от сака си и я нахлупи, след като събра косата си отзад. На запад облаците се сгъстяваха и в тях проблясваха светкавици.
— Безопасно ли е да летим в такова време? — попита археоложката.
Джейми Камерън кимна и й намигна, докато разговаряше с кулата на единбургското летище по мобилния си телефон.
Катлийн използва възможността да се обади в хотел „Сейнтс Ландинг“ на Йона и да остави съобщение на Том О’Брайън, за да го осведоми кога ще пристигне. После отиде до ръба на кея и погледна към бурното Северно море зад вълнолома. Един малък платноход бързаше с надути платна да се прибере на сигурно място в пристанището.
Това й напомни колко много обича ветроходството мъжът й и тя изведнъж осъзна, че Дейвид ужасно й липсва.
— Добре, Кат. — Камерън я тупна по гърба. — Тръгваме.
— Наричайте ме доктор Филипс, ако обичате. Попитах ви за времето.
— Доктор по археология. Нали така?
— Времето?
Той пъхна ръце в джобовете на якето си и пристъпи към нея.
— Летя от дванайсет годишен. Получих разрешителното си на шестнайсет. По време на войната в Залива пилотирах хеликоптери „Апачи“ и „Блек Хок“. После товарни и пътнически самолети. За мен пилотирането е като дишането.
— Не ме интересува биографията ви, по дяволите! Попитах ви за времето!
Камерън посочи приближаващата се буря и се ухили в мига, в който една светкавица разцепи небето на зигзаг.