Том избърса челото си с ръка.
— Господи, това небесно тяло трябва да е осем пъти по-голямо от астероида, който е унищожил динозаврите.
Катлийн само въздъхна и се загледа в огъня.
— А „месецът, когато се агнят овцете“? — попита той. — Февруари ли е?
— Да. Келтите наричали този празник Имболк.
— А съзвездието Колъмкиле? Староирландското име на Колумба, нали?
— Странно, монах, който е живял в манастира на свети Колумба, предсказва, че астероид от небесния район, носещ името на светеца, съзвездието Гълъб, ще унищожи земята. — Катлийн поклати глава. — Направо не е за вярване.
— Аварската земя трябва да е Източна Европа, нали така? — попита О’Брайън. — А река Алута?
— Съвременното й име е Олт и тече през Румъния — без да откъсва очи от танцуващите около разжарените късове торф пламъци, отвърна археоложката. Обърна се и го погледна. — Бъдещата Кота нула.
— Ами ако монахът е написал само какво би могло да се случи? — Том се вторачи в камината. Изглеждаше наистина уплашен. — Или Броихан всъщност е виждал неизбежното бъдеще? — попита напрегнато. — И съдбата ни наистина е описана точно в тази проклета книга? Нали всички предсказания от осемстотин и шеста година насам са верни!
Катлийн се усмихна.
— Но кодексът е лежал под земята през цялото това време, Том. Сега излезе на бял свят и не забелязах никъде в него да пише да не го използваме. Ако ми позволиш да перифразирам Чарлз Дикенс, сигурно „пътищата човешки подсказват какъв може да им бъде краят“31, но ако тези пътища се отклонят от… — тя почука по масата, — ще се промени и самият край.
— Да се надяваме — въздъхна О’Брайън и отпи голяма глътка от втората чаша уиски. — Е, какви са плановете ти?
— Утре отлитам за Лондон и ще занеса кодекса в американското посолство. Вече разговарях с посланика и го помолих да се свърже с британския външен министър. Ще се срещна с тях там. Правителствата ни може да направят нещо… да започнат някаква подготовка. Ще знаят какво ни очаква и горе-долу къде ще се случи, имат сто осемдесет и две години…
— Денят на Страшния съд?
Спогледаха се за миг, после Том допи уискито.
— Според теб ще повярват ли, че някакъв монах през девети век наистина е описал точно какво ще се случи в бъдещето? — попита О’Брайън след малко.
— Ще им занеса всичките ни потвърждения и доказателства. Като се имат предвид някои предсказания, например това, че тъкмо ние ще открием книгата… А и предречените от Броихан съвсем скорошни събития… — Катлийн си помисли за смъртта на папа Инокентий идния януари. — Постепенно ще повярват, Томи. Ние също накрая се убедихме.
И двамата потънаха в собствените си мисли. Бяха толкова близки, че последвалото мълчание изобщо не беше неловко.
След няколко минути Катлийн се наведе напред и хвана приятеля си за ръката.
— Извинявай, че те излъгах за изчезването на книгата. Беше ме страх, че няма да се съгласиш да я предам на американското и британското правителство. Просто още не бях готова… преди погребението на Джейми. Прощаваш ли ми?
— Разбира се. И приемам твоето решение. По дяволите, ти нямаш друг избор. Не можеш да носиш съдбата на света в себе си, за бога!
Тя поклати глава.
— Аз не… Не! Няма да повярвам, че краят на света е предопределен. Да приемем, че произходът на тази книга наистина е божествен. Защо тогава ни беше позволено да я открием, ако всичко е безнадеждно? — Потупа го по ръката. — Не се бой, Томи. Бъдещето е такова, каквото го направим ние.
— В момента не ме вълнува бъдещето. — О’Брайън стисна ръката й. — Повече се безпокоя за теб.
— Защо да се…
— Катлийн Филипс да не докосне осемнайсет годишен макалан?!
Тя не знаеше какво да отговори. Навярно трябваше да му каже, че просто не й се пие, но…
А може би трябваше просто да признае на своя най-скъп приятел…
— Томи, струва ми се, че… Не, убедена съм, че съм бременна.
Той отскочи назад като ударен с юмрук.
— Не казвай на никого, Том. Даже на Ема. Засега.
О’Брайън отвори уста, затвори я и поклати глава. Изтекоха няколко секунди, докато си върне дар слово.
— Но… но нали с Дейвид не можехте…
— Не е от Дейвид, Томи.
Той я изгледа така, като че ли се е побъркала. После попита:
— От Джейми ли е?