— Няма да съм сама.
Този път със сълзи се напълниха очите на приятеля й.
— Да, няма да си сама.
Барманът донесе уискито и се върна на бара.
— А сега се махай и ме остави да се натряскам на спокойствие — каза О’Брайън.
Тя си облече дъждобрана и тръгна към изхода, но спря и погледна през прозореца. Валеше по-силно и вятърът се усилваше. Катлийн си сложи шотландската барета, уви шала с карето на Камерън на шията си и отвори вратата.
Нахлулият леден океански вихър я отблъсна, но археоложката закопча най-горното копче на дъждобрана и енергично излезе навън.
Докато вървеше през полето към манастира, се вторачи в извисяващия се в далечината Дун И. Над хълма се кълбяха буреносни облаци, дъждът безмилостно брулеше ниските убито сребристи храсталаци. Морето в залива вдигаше тъмнозелени вълни, които се разбиваха в скалистия бряг на Йона с мощни гейзери бяла пяна.
Катлийн пое в гърдите си студения солен въздух и се усмихна.
— Такъв ден щеше да се хареса на баща ти. — Стичащите се от очите й сълзи опариха бузите й. — Сега от него ми остана само ти. — Вятърът поде шепота й. — Обичах го с цялото си сърце. А той ме обичаше толкова много, че ми подари теб.
Стигна до върха на стръмния хълм и погледна към мрачните скали на Рос ъв Мъл на отсрещния бряг на залива. После се обърна и отправи очи към Северния Атлантик, чиито сиви води се сливаха с мъглите и буреносните облаци в далечината. Накрая се втренчи в развалините на манастира и параклиса „Сейнт Годрик“ в подножието на склона.
Сега разбираше какво е имал предвид Джейми в последните им мигове заедно, когато каза, че животът и любовта не са подвластни на времето и винаги се завръщат.
„И тогава…“
Катлийн видя искрящите му сини очи и веселата му усмивка.
„… пак ще ме зърваш.“
И това бъдеще наистина щеше да е прекрасно.