— Ще друса малко.
Подсмихна се и слезе по стълбата в лодката.
— Е, ще ви возя ли?
— Да. Губим време.
Пилотът отметна глава и се засмя.
— Жена тъкмо по вкуса ми!
Малката лодка наближи хидроплана и Камерън отпусна ръчката на извънбордовия двигател.
Катлийн можеше да разгледа по-добре големите радиални двигатели, паяжината от въжета, поддържащи поплавъците на крилата, еднолопатните витла, грозния издут нос…
— Не ви ли харесва моят „Груман Гуус“?
— Ами… изглежда ми старичък.
— За пръв път се е издигнал в небето през хиляда деветстотин четирийсет и трета.
Катлийн се усмихна малко насила.
— Доста отдавна… През Втората световна война ли?
— Да — потвърди пилотът и потупа корпуса. — Тоя хубавец е служил във флота.
— А, значи е ветеран. Много мило. — Тя погледна зловещото небе, после престарелия хидроплан. Устата й пресъхна, когато отекна поредната гръмотевица.
Вятърът брулеше корпуса, сиви пелени дъжд плющяха по метала толкова силно, че почти заглушаваха грохота на двигателите.
Катлийн се обърна към пилота.
— Наистина ли ще излетим с това нещо?
— Просто се отпуснете и се насладете на полета. — Той бръкна в джоба си и извади шишенце с хапчета. — За въздушна болест. Може да…
— Аз летя по целия свят, господин Камерън. Не се нуждая от медицинските ви съвети, за да понеса едночасов полет.
Пилотът сви рамене и нахлузи слушалките си, докато насочваше хидроплана към средата на пристанището.
Катлийн погледна през десния илюминатор и в този момент покрай тях профуча моторна яхта, чиято следа силно разлюля самолета. Археоложката затвори очи. За бога, как се беше озовала в този паметник на братя Райт и се готвеше да излети по време на буря, седнала до вонящ на бъчва пилот?!
Докато хидропланът набираше скорост, тя чу съскането на морската пяна, порена от корпуса. Движеха се все по-бързо — и изведнъж височината на звука рязко се промени.
— Стъпихме на стъпалото! — без да се обръща към нея, съобщи Камерън.
— Това пък какво значи, по дяволите?
— После ще ви обясня.
— Дано има „после“!
Той се ухили, изтегли щурвала и самолетът се издигна под остър ъгъл към сивите облаци. Небето сякаш възнегодува срещу това натрапване — вятърът заподмята реликвата от Втората световна война все едно ги обстрелваше зенитна артилерия.
Катлийн затвори очи и дълбоко си пое дъх. Трябваше да вземе драмамина, който й беше предложил пилотът.
Камерън я сръга.
— Трябваше да вземете драмамина, който ви предложих. Ама неее! — Избухна в смях и наклони хидроплана на запад.
5.
Когато влезе в Египетския музей, кардинал Памфили все още осмисляше думите на папата. Спомняше си уплашените очи на Светия отец, които час по час скачаха към огромната фреска на Микеланджело „Страшният съд“.
Грамадният страховит стенопис изобразяваше души, вдигнати от гробовете в могъщия въртоп на последната разплата. Сред този вихър на възмездието стоеше мрачният Христос и пращаше праведниците от дясната си страна в рая, а грешниците отляво — в ада.
Споменът постепенно избледня и кардиналът се озова пред черните статуи на египетската богиня Сехмет, същество с лъвска глава и женско тяло. Древните египтяни я бяха наричали Онази, която е живяла преди боговете.
Зад фигурите Памфили видя ламперията с дърворезба на Христос, който възкресява Лазар. Натисна плоскостта и тя се отвори на скритите си панти дори без изскърцване. Отдолу се показа метална врата и старият ключ я отключи с лекота.
Кардиналът се вмъкна в тъмния коридор, затвори плоскостта зад себе си и включи фенерчето си. Заслиза по витото каменно стълбище, водещо към недрата на Ватикана, и се спусна в дългото мрачно минало на Рим.
Когато стигна долу, установи, че се намира в езическо гробище, затрупано през вековете от множеството пластове на поредните гибел и възраждане на града. Като се опитваше да не обръща внимание на смрадта от двете хилядолетия миши изпражнения, заобиколи една разбита статуя на римския бог Фавън и продължи по зловонния тунел.
След няколко крачки чу драскане на нокти по камък. Под лъча на фенерчето му пробяга нещо черно, прекалено голямо за плъх. После второ. След миг нещо се отърка в глезена му.
— По дяволите!