Набитият професор нежно погали сестра си по бузата.
— По-късно ще ти се обадя. Ако си послушна, може да те заведа на вечеря в „Кенсингтън Плейс“.
— О, нещо май се изхвърляме, а?
Макгрегър се обърна към другите физици и лаборанти.
— Искам да благодаря на всички, че днес дойдохте толкова рано, за да приключим с анализите. Справихте се страхотно.
Докато се качваше по стълбището и излизаше през вратата, професорът погледна Тренкавел и го попита:
— Запознат ли сте с използването на тандем масспектрометър за радиовъглеродно датиране, доктор Янус?
Раймон се усмихна.
— Разбира се. Когато няма как да се приложи традиционното радиовъглеродно датиране, тъй като можем да пожертваме съвсем малка проба, използваме ТАМС в Университета на Аризона. Те разполагат с най-добрата калибрационна колекция от дървесни проби.
— Да, в „Брайтън“ също използват тяхната калибрационна колекция. — Макгрегър спря и извади от на сакото си джиесем. — Тук не се хваща сигнал, но като се качим горе, ще трябва да се обадя на Йона и да…
— Да се уверите в думите ми ли?
— Не, но… ъъъ…
— Спокойно. — Тренкавел го потупа по гърба. — И аз бих направил същото.
Излязоха във фоайето. Макгрегър вече изглеждаше по-спокоен.
— Този дъжд е ужасен — отбеляза Раймон, докато вадеше чадъра си от стойката до плота на охранителя.
— Пак не хващам силен сигнал. — Археологът намръщено се взираше в дисплея на мобилния си телефон. — Всичко е заради проклетата сграда. Построена е така, че да сведе до минимум контаминирането на пробите с космически лъчи. Което направо побърква тези адски устройства.
Тренкавел посочи с чадъра си през затъмнените прозорци на фоайето.
— Можете да се обадите от колата ми. По-добре, отколкото да стоите на дъжда.
— Прав сте.
Излязоха през въртящата се врата и забързаха към колата. Раймон отключи с дистанционното и се качиха. Раймон погледна Макгрегър, забеляза озадаченото му изражение и попита:
— Какво има?
— Всъщност не ми обяснихте защо Кат ви е привлякла в нашия проект. — Професорът се почеса по брадата. — Споменахте, че ви е помолила да помогнете, но…
— Знам само каквото ми каза тя. Че вашият екип е открил кодекс, написан на хиберно-латински. Навярно от осми или началото на девети век.
— Е, направените от Маги и нейните хора анализи определиха възрастта на пробата от пергамента на около хиляда и двеста години — като продължаваше да се чеше по брадата, отвърна Макгрегър. — Та изглежда, че…
— Значи е истински!
Археологът леко се отдръпна, присви очи и се втренчи за няколко секунди в Тренкавел, после започна да набира някакъв номер.
— Да видим дали ще успея да се свържа с Катлийн. Тя ще каже…
— Дайте ми телефона, професоре. — Раймон дръпна джиесема от ръката на Макгрегър и го притисна към дясната врата.
— Къде ви изчезна… акцентът?! — възкликна археологът. — Вие не сте американец! Кой сте, по дяволите?
— Човек, който е готов да използва ей това тук.
— Богородице и вси светии! — ахна Макгрегър, облещен към опряния в корема му късоцевен револвер.
Когато Тренкавел отключи багажника на колата, Макгрегър надигна червендалестото си лице и примижа на сивата следобедна светлина.
— Излизай! — Раймон го сръга с револвера.
Археологът понечи да се подчини, но коленете му се огъваха като гумени.
Тренкавел се поотдръпна, без да го изпуска от мушка.
— Разкърши се и се поотпусни. Остава ни още съвсем малко път.
— Нали няма пак да ме натикаш в багажника?
— За съжаление се наложи да взема тази предпазна мярка. Ланкашър е далеч и…
— Ланкашър ли?!
Раймон посочи предната седалка с пистолета.
— Млъквай и се качвай.
Когато излязоха на Естюъри Роуд, заваля дъжд. След малко пред тях се появи Моркъм Бей. На кейовете край скалистите му брегове бяха пристанали десетки яхти.
— Виждаш ли третата яхта от края на първия кей? — Тренкавел посочи. — Онази голямата? Казва се „Жералда дьо Лавор“. — Погледна пленника си. — Разбираш ли от яхти, Иън?
Професорът само изсумтя и заразтрива краката си.
Раймон влезе в паркинга на пристанището и спря чак до водата.