Тренкавел се обърна към госта си.
— Приятно ли ти е моето гостоприемство, Иън?
Макгрегър повдигна чашата си, но не отговори.
— Е, разказвай — продължи Раймон и наля на професора още едно уиски. — Значи наистина си чел онази книга, така ли?
— Само няколко страници.
— Достатъчно, за да се увериш в… — Тренкавел се наведе напред. — В точността й.
— Откъде ти е известно толкова много за нея?
— Отговори на въпроса ми.
— Ами, да — потвърди Макгрегър. — Монахът е удивително точен.
Раймон потупа ксерокопията на компютърните разпечатки.
— Резултатите от радиовъглеродното датиране определят възрастта й на около хиляда и двеста години. Нали така?
— Според хората на Маги стандартната грешка е седемдесет и пет години — поради променливото ниво на космическа радиация.
— Значи книгата е написана…
— Анализираните пергаментови проби датират между седемстотин и трийсета и осемстотин и осемдесета година. Анализът на мастилото даде същите резултати.
— Следователно книгата наистина е автентична.
— Е, пергаментът и мастилото определено са автентични. Изследвахме кодекса с бинокулярен микроскоп. Писан е с перо. Със закалено с огън перо, което показва, че писарят е местен.
Макгрегър посочи куфарчето с дебелия си показалец.
— Освен резултатите от анализите на мастилата и пигментите вътре ще намериш лулата и кесията ми с тютюн.
Тренкавел извади разпечатките и остави лулата и тютюна пред професора.
— Цялата тази информация пратена ли е на Йона?
— Пратих ксероксите по куриер. Колегите ми вече би трябвало да са ги получили, заедно с писмения ми доклад.
Докато археологът пълнеше лулата си, Раймон прегледа данните и бързо установи, че анализите са били извършени експресно, но изчерпателно.
— Хроматографският анализ показва, че е използвано желязно — галово мастило, смесено със сажди за по-тъмен цвят — прочете Тренкавел. — Методът е типичен за осми — девети век.
Макгрегър издиша облак синкав дим.
— Такова е и нашето заключение. Подай ми онзи жълт лист.
Раймон му го подаде, седна и изпружи крака върху масата.
— Я да видим… — Археологът зачете. — А, ето. Според химическия и рентгенофлуоресцентния анализ на пигмента на миниатюрите свързващото вещество е от белтък с малко акациева смола. Самите пигменти са железен оксид от хематитови кристали и богата на желязо почва, както и минерален цинобър. Регистрирани са и корен от брош и златна боя от рибя жлъчка и орехова кора. За лилавите и сините тонове са използвали сенилна трева и лапис лазули. Всичко това напълно се вписва в ранно средновековната британска миниатюристика през осми — девети век. Адски е трудно, ако не и невъзможно да се фалшифицира. Има още доказателства за автентичността на книгата. Да продължавам ли?
— Значи твоето професионално мнение е, че книгата наистина е написана преди хиляда и двеста години, така ли?
Макгрегър замислено прокара показалец по рамките на очилата си, после го погледна.
— Като се има предвид археологическият й контекст, направо си е изумително, но съм готов да си заложа главата, че книгата е написана от монах през девети век.
— Интересен избор на думи.
Професорът присви очи.
— Ще ме убиеш, за да не предупредя колегите си на Йона, нали?
— Значи книгата още е на острова.
— Не. Вече е в… Глазгоу. В университета.
Макгрегър отпи глътка скоч, за да избегне погледа на Тренкавел. Книгата несъмнено още се намираше на Йона. Иначе неговият човек щеше да му съобщи.
— Не ти вярвам, Иън.
Археологът се зачерви и очите му заблестяха.
— Хич не ми пука дали ми вярваш! — После гневът му сякаш се стопи и устните му се извиха в странна усмивка. — Даже да се опиташ да се добереш до книгата — той се наведе напред, — ще те изпреварят.
— Кой? — Тренкавел рязко смъкна краката си от масата и плъзна ръка към револвера. — Кой ще се опита да ми отмъкне книгата?!
Ироничната усмивка на Макгрегър стана още по-широка.
— Ватиканът — тихо произнесе той.
— Ватиканът ли? — Раймон се олюля назад като ударен с юмрук. — Защо й е на Църквата да се забърква в такова нещо?
Професорът сви рамене и разлюля празната си чаша.
— Казвай, Иън, иначе ще умреш още тази вечер. При това бавно — обещавам ти.