Выбрать главу

Тренкавел се обърна към госта си.

— Приятно ли ти е моето гостоприемство, Иън?

Макгрегър повдигна чашата си, но не отговори.

— Е, разказвай — продължи Раймон и наля на професора още едно уиски. — Значи наистина си чел онази книга, така ли?

— Само няколко страници.

— Достатъчно, за да се увериш в… — Тренкавел се наведе напред. — В точността й.

— Откъде ти е известно толкова много за нея?

— Отговори на въпроса ми.

— Ами, да — потвърди Макгрегър. — Монахът е удивително точен.

Раймон потупа ксерокопията на компютърните разпечатки.

— Резултатите от радиовъглеродното датиране определят възрастта й на около хиляда и двеста години. Нали така?

— Според хората на Маги стандартната грешка е седемдесет и пет години — поради променливото ниво на космическа радиация.

— Значи книгата е написана…

— Анализираните пергаментови проби датират между седемстотин и трийсета и осемстотин и осемдесета година. Анализът на мастилото даде същите резултати.

— Следователно книгата наистина е автентична.

— Е, пергаментът и мастилото определено са автентични. Изследвахме кодекса с бинокулярен микроскоп. Писан е с перо. Със закалено с огън перо, което показва, че писарят е местен.

Макгрегър посочи куфарчето с дебелия си показалец.

— Освен резултатите от анализите на мастилата и пигментите вътре ще намериш лулата и кесията ми с тютюн.

Тренкавел извади разпечатките и остави лулата и тютюна пред професора.

— Цялата тази информация пратена ли е на Йона?

— Пратих ксероксите по куриер. Колегите ми вече би трябвало да са ги получили, заедно с писмения ми доклад.

Докато археологът пълнеше лулата си, Раймон прегледа данните и бързо установи, че анализите са били извършени експресно, но изчерпателно.

— Хроматографският анализ показва, че е използвано желязно — галово мастило, смесено със сажди за по-тъмен цвят — прочете Тренкавел. — Методът е типичен за осми — девети век.

Макгрегър издиша облак синкав дим.

— Такова е и нашето заключение. Подай ми онзи жълт лист.

Раймон му го подаде, седна и изпружи крака върху масата.

— Я да видим… — Археологът зачете. — А, ето. Според химическия и рентгенофлуоресцентния анализ на пигмента на миниатюрите свързващото вещество е от белтък с малко акациева смола. Самите пигменти са железен оксид от хематитови кристали и богата на желязо почва, както и минерален цинобър. Регистрирани са и корен от брош и златна боя от рибя жлъчка и орехова кора. За лилавите и сините тонове са използвали сенилна трева и лапис лазули. Всичко това напълно се вписва в ранно средновековната британска миниатюристика през осми — девети век. Адски е трудно, ако не и невъзможно да се фалшифицира. Има още доказателства за автентичността на книгата. Да продължавам ли?

— Значи твоето професионално мнение е, че книгата наистина е написана преди хиляда и двеста години, така ли?

Макгрегър замислено прокара показалец по рамките на очилата си, после го погледна.

— Като се има предвид археологическият й контекст, направо си е изумително, но съм готов да си заложа главата, че книгата е написана от монах през девети век.

— Интересен избор на думи.

Професорът присви очи.

— Ще ме убиеш, за да не предупредя колегите си на Йона, нали?

— Значи книгата още е на острова.

— Не. Вече е в… Глазгоу. В университета.

Макгрегър отпи глътка скоч, за да избегне погледа на Тренкавел. Книгата несъмнено още се намираше на Йона. Иначе неговият човек щеше да му съобщи.

— Не ти вярвам, Иън.

Археологът се зачерви и очите му заблестяха.

— Хич не ми пука дали ми вярваш! — После гневът му сякаш се стопи и устните му се извиха в странна усмивка. — Даже да се опиташ да се добереш до книгата — той се наведе напред, — ще те изпреварят.

— Кой? — Тренкавел рязко смъкна краката си от масата и плъзна ръка към револвера. — Кой ще се опита да ми отмъкне книгата?!

Ироничната усмивка на Макгрегър стана още по-широка.

— Ватиканът — тихо произнесе той.

— Ватиканът ли? — Раймон се олюля назад като ударен с юмрук. — Защо й е на Църквата да се забърква в такова нещо?

Професорът сви рамене и разлюля празната си чаша.

— Казвай, Иън, иначе ще умреш още тази вечер. При това бавно — обещавам ти.