Тя се приближи до него и постави ръце върху коленете му.
— Томи, това противоречи на всичко, което знаем за нашия свят. Направо обръща науката с краката нагоре.
— Всичко, което знаеш ти. — О’Брайън размаха показалец. — Не позволявай интелектуалното ти високомерие да влияе на мисленето ти.
— Чакай малко!
— Не искам да кажа, че ти си високомерна, Кат. — Той стисна ръката й. — Просто нашето образование обикновено затваря ума ни за неща, които науката не може да обясни. От Бейкън и Декарт насам разчитаме на емпиричното наблюдение като основа на научната методика. Образоваността ни директно отхвърля необяснимото. Всички учени във всички университети по света стъпват върху онова, което смятат за вярно, защото са го научили чрез учение и изследвания. Ако възникнат въпроси, оспорващи тези безценни истини, въпросите се обявяват за безсмислени, а хората, които са ги задали — за луди.
Професорът хвърли фаса си през прозореца и го затвори.
— Не ни се позволява да мислим за други, да ги наречем неподлежащи на измерване възможности, затова лепим на нещата като този кодекс етикети от рода на измами, суеверия, съвпадения и така нататък. — Той скръсти ръце. — Никой учен не смее да възрази срещу тези изключително ефикасни конски капаци. Не и ако държи на професионалното си положение.
В този момент на вратата се почука и в залата влезе Ема Милър.
— Здрасти, Кат. Добре дошла. Чух, че си долетяла с…
— Кат преведе няколко откъса, Ема — прекъсна я Том. — Тя знае.
Усмивката на геоложката се стопи.
— Изумително, нали?
— Прекалено изумително — отвърна Катлийн. — Ти как смяташ, Ема? Това е измама. Нали?
— Не, не смятам така. — Червенокосата хубавица се позагърна във велурения си блейзър, сякаш изведнъж й беше станало студено. — Знам, шантаво е, обаче според мен… Не, сигурна съм, че книгата е автентична.
Катлийн погледна първо нея, после отново Том.
— И двамата явно говорите сериозно. Така де…
— Разкажи й, Ема. — О’Брайън скочи от перваза. — Опиши й заключенията си.
— Всичко е описано в доклада ми. — Ема посочи папката на масата. — Но накратко, пещерата, в която открихме кодекса, беше запълнена със седимент. Аз анализирах плътността на ненарушените подзолисти почви и стигнах до извода, че пълнителят определено е от антропогенен произход. Върху отвора на затрупаната пещера имаше много по-дебел пласт, който се оказа свлачищна маса.
Катлийн сви рамене.
— И какво от това?
— Проучих я и направих поленов анализ — отвърна геоложката. — Резултатите са представени като хистограма.
Ема свали очилата си с телени рамки и ги избърса с долния край на синкаво зеления си пуловер.
— Установих наличие на сезонна растителност в продължение на около петстотин години. — Тя впери смарагдово зелените си очи в научната ръководителка на разкопките. — И освен това, Кат, свлачищният пласт е под „Сейнт Годрик“. Параклисът е построен върху свлачището.
— Какво?!
— Точно така, скъпа — обади се професорът. — От църковните кондики ни е известно, че „Сейнт Годрик“ е осветен през хиляда триста и петнайсета. — Той се наведе напред. — Извади петстотин от хиляда триста и петнайсет и оттам си на една крачка от осемстотин и шеста.
— Аз наистина съм убедена в категоричността на резултатите, Катлийн — заяви Ема. — Кодексът трябва да е написан преди хилядната година. При това само въз основа на геологическите данни.
Последва дълго мълчание.
— Добре, открихте ли нещо друго? — попита Катлийн накрая.
О’Брайън отиде при старото дървено бюро в ъгъла и взе от него една кафява папка.
— Това е докладът на Иън с всички потвърждаващи факти. Освен за радиовъглеродното датиране в лабораторията „Брайтън“ той се е обърнал към специалисти от Лондонския университет и Кеймбридж, които са работили денонощно. Казвам ти, свършил е страхотна работа. Успял е да привлече даже доктор Люсиен Гъслър от Британския музей.
— Експертът по кодексите ли?
— Най-добрият на света. Гъслър подробно анализира изработката на книгата. Да, не я е проучил лично, обаче Майкълсън й направи най-малко сто снимки, с и без микроскопа. Иън ги е занесъл на Гъслър, наред с всички други данни.
— Въз основа на фотографиите и резултатите от тестовете Гъслър категорично смята, че кодексът е автентичен. Той знае хиберно-латински и достатъчно се е запознал със снимките, за да разбере фантастичния характер на този паметник, но въпреки това дава такова заключение. Както и Иън. — Том посочи геоложката и се усмихна. — И нашата прелестна Ема. Всички стигат до еднакво заключение: автентичен е.