Потупа друга книга, която лежеше на масата.
— Това е кодекс с евангелия. В лошо състояние е. Повреден е от дим, сигурно при викингското нашествие през осемстотин и шеста. Тези неща… — Професорът махна с ръка към частично стопен реликварий от сребро и злато, мастилница от слонова кост, къс пемза, кръст от бронз и злато, керамичен съд и ножче с дръжка от еленов рог. — Всички те са запазени, защото ги открихме в същата пещера, само че не в нишата, където беше книгата. Тези артефакти бяха грижливо положени около скелета, който намерихме — тленните останки на Броихан, предполагам.
— Какво?! — ахна Катлийн. — Скелет ли?
Том се усмихна многозначително.
— Да. Аз всъщност не съм ти разказал подробностите за самия археологически обект, нали така? Ти участва в разкопките около „Сейнт Годрик“, но ние открихме входа на пещерата под параклиса по време на твоето отсъствие. Стана по чиста случайност…
— А скелетът? — Тя скръсти ръце и тропна с крак. — Скелетът?!
О’Брайън погледна Ема и извъртя очи.
— Шефката никога не е била от търпеливите.
— Доктор О’Брайън — намръщи се Катлийн. — Ако обичате.
Том се ухили.
— Това ще ти хареса, Кат: главата му е била отрязана, но черепът и скелетът бяха грижливо положени в анатомичен ред.
Тя въздъхна и поклати глава.
— Чувствам се като героиня от детективска история.
— Някакво предположение какво може да се е случило? — попита Ема.
— Възможно е Броихан да е обезглавен от викингите — отвърна Катлийн. — Те са опустошили манастира през осемстотин и шеста и са изклали над шейсет монаси. Това е известен факт. Преди няколко години археологическа експедиция от Единбургския университет откри масов гроб на няма и триста метра оттук, близо до Залива на мъчениците.
— Сигурно някой е оцелял — прибави Том. — И после е заровил кодекса на Броихан и останалите артефакти, и е погребал нашия стар приятел.
Катлийн вдигна мастилницата и я разгледа. После отново се обърна към О’Брайън.
— Трябва да вляза в тази ваша пещера. Искам да видя останките на Броихан на място. Ако скелетът е негов, разбира се.
— При този проливен дъжд, Катлийн, не съм сигурна, че пещерата е стабилна — предупреди я Ема.
— Няма да копая, а и няма да се бавя вътре.
Том се подсмихна.
— Повярвай ми, Ема, когато тази жена реши нещо, по-добре да не й се изпречваш на пътя.
12.
Северният вятър трупаше буреносни облаци над Йонския залив и в лицето на Катлийн шибаше студен дъжд. Тя избърса водата от очите си и погледна Том и Ема, без да каже нищо. Тримата вървяха по неравния терен към хълмчето Друим Дугал, което се издигаше като зелена вълна от океанския бряг и хвърляше сянка на североизток към развалините на параклиса „Сейнт Годрик“. На единствената оцеляла, покрита с мъх стена зееха отворите на два прозореца. Носещите стълбове на входа, целите сиво-кафяви от лишеи, бяха килнати настрани като дънери на изсъхнали дървета.
Ема потупа Катлийн и посочи с ръка.
— Обърни внимание, че параклисът е построен върху малко по-издигнат терен.
Обраслата с пирен и черен емпетрум могилка наистина се очертаваше над естествените контури на склона и после се спускаше към морето.
— Това ли е свлачището? — попита тя.
— Погледни към североизточната страна на Друим Дугал. — Ема стегна качулката на канадката си, за да се предпази от постоянния вятър. — Виждаш ли как склонът рязко се спуска надолу? При наличие на достатъчно термопластични фактори като дъжд и повърхностни води… прибави и наклона и високия минерален състав на почвата… няма как да не се получи придвижване на земни маси.
Катлийн насочи вниманието си към останките от близо седемвековния параклис и си представи поколенията богомолци, търсили Божия утеха от своя суров, ужасяващ свят. Почти чу напевните им молитви, шепнещи из древните камъни на храма.
Докато се взираше в руините, върху запазената стена на параклиса кацна гарван. В навечерието на битка, спомни си археоложката, келтските богини на войната се преобразявали в гарвани за очакващото ги на другия ден пиршество от мърша на бойното поле. Сякаш доловила мислите й, лъскавата черна птица обърна обсидиановия си клюн към нея и разпери криле.