Заглавието гласеше „Светци и магьосничество: ролята на магията в ранното християнство“. Навремето една рецензия от ирландски теолог й беше доставила лукаво удоволствие. Той я характеризираше като „упорит воин, точещ меча си в стълбовете на западната цивилизация…“
Магьосничеството обаче наистина играеше важна роля в ранно християнския свят и бе водило яростна борба с младата религия. Книгата на Катлийн представляваше научно изследване на съперничеството между магиите и чудесата за човешките сърца. В анализа си тя използваше изтъркан от употреба инструментариум: здрава логика, безпристрастна обективност и научен скептицизъм. Владееше тези похвати отлично… тогава.
Отиде при чантата си и извади златния кръст, открит под параклиса „Сейнт Годрик“. Обгърна го в дланите си — гладката му топлина, лъскавината на златото, отразеното сияние на горящата с торф камина й подействаха успокоително. Когато вдигна глава, Катлийн се видя в огледалото, стиснала кръста в двете си ръце. Засрамена, тя гневно го напъха обратно в чантата.
„Това е само предмет, за бога! Не е някакъв талисман, който пази от зло“.
Трябваше да се махне оттук. Имаше нужда от пространство, от раздвижване, за да премисли всичко. Облече вълнен шотландски пуловер и седна на леглото да си завърже обувките.
Сепна я почукване на вратата.
— Кой е?
— Мари Лорне, доктор Филипс. Дойдох да видя дали сте…
— О, Мари, извинявай. — Катлийн завърза връзките на втората си обувка и отвори вратата. — Бях… Влизай. Ще пиеш ли чай?
— Не, благодаря — отвърна Мари. — Не мога да остана много. — Френската студентка влезе и пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Чух за злополуката в развалините на параклиса и дойдох да видя как сте.
Катлийн се трогна. Двете почти не се познаваха, но всички смятаха, че Мари е страхотно попълнение в екипа.
— Много мило от твоя страна, Мари. Добре съм.
Студентката присви тъмните си очи.
— Сигурна ли сте, доктор Филипс? Изглеждате…
— Размина ми се на косъм.
Мари се намръщи.
— На косъм? Този израз не го разбирам… Какво имате предвид?
Катлийн се засмя.
— Имам предвид срутването на пещерата. Че успяха да ме измъкнат.
Мари кимна. Последва неловко мълчание, по време на което студентката заразглежда стаята.
— Много е хубаво. Искам да кажа… стаята ви.
— Ами да, така е… Обичам камини.
Французойката се обърна към огъня.
— Това създава… Как е на английски? Уют?
Катлийн се усмихна и кимна.
Последва ново мълчание, накрая нарушено от Мари.
— Чух, че сте открили някакъв предмет?
— Да, златен кръст в същата пещера под…
— Златен кръст ли? Може ли да го видя? Археоложката се усмихна.
— Разбира се, в чантата ми е.
Извади келтския кръст и го подаде на студентката. Момичето ахна.
— Прекрасен е, нали?
— Определено — потвърди Катлийн и протегна ръка. Мари неохотно й го върна.
— Надписът. На хиберно-латински е, нали?
Катлийн кимна.
— Какво пише?
— Ние… Още не сме го превели. — Катлийн отиде при вратата и я отвори. — Тъкмо се канех да сляза и да го заключа в сейфа. Ще дойдеш ли с мен?
По лицето на студентката за миг плъзна нещо… този път не разочарование… навярно тъга… преди да бъде заменено от усмивка.
— Много ми харесвате, доктор Филипс. — Тя стисна ръката на Катлийн. — Благодаря, че ме приехте в експедицията.
— Професор Бушакур има отлично мнение за теб.
Лицето на Мари светна.
— Антоан е най-добрият преподавател в нашия университет. С него сме големи приятели. — Тя дълго гледа по-възрастната жена и накрая каза: — Трябва да тръгвам. — После излезе в коридора и заслиза по стълбището. Преди главата й да се скрие под площадката, спря и погледна назад.
— Какво има. Мари?
Французойката поклати глава.
— Нищо… Благодаря ви за отделеното време.
— Винаги имам време за студенти като теб.
Мари се усмихна мило и за миг на Катлийн й се стори, че ще каже още нещо. Тя обаче само й махна с ръка и продължи надолу по стълбището. Потропването на токовете й по дървените стъпала сякаш се разнасяше в такт с хлопането на брулените от вятъра клони по прозореца в коридора.