Всички избухнаха в смях и най-вече Джейми.
— Цитираш стихове — отбеляза Катлийн. — И знаеш латински.
— И подхвърляш концепции от теоретичната физика — прибави Ема. — Какво си завършил?
— Изобщо не съм следвал — отвърна пилотът. — Баща ми е… по-точно беше ненаситен читател и блестящ ум. В библиотеката му има стотици книги. Той ми преподаваше латински, като ми четеше Вергилий, Хораций и Цицерон. Освен това ме научи на малко келтски с помощта на староирландската поезия. Винаги се е интересувал от физика и предаде интереса си и на мен.
— Камерън се усмихна. — Самият аз нямам особени заслуги за тези неща. Ако не бях с въдица, ловджийска пушка или книга в ръка, татко ми се мръщеше, все едно съм някой мързеливец.
Катлийн опря брадичка на дланта си.
— Разкажи ми още за баща си.
— Преди да сме навлезли прекалено дълбоко в историята на рода Камерън, ще пожелая на всички ви лека нощ — заяви О’Брайън малко завалено и отмести стола си назад.
— Май и аз ще си лягам. — Ема се изправи. — Благодаря за храната за размисъл, Джейми.
Катлийн мълчеше. Искаше й се да си тръгнат и това я изпълваше с отвращение от себе си.
— Остани още малко — каза Камерън и потупа професора по рамото. — Ще си поръчаме…
Том се надигна от мястото си и се протегна.
— Достатъчно пих, приятелю. — Погледна Катлийн.
— Пък и трябва да пратя факс на доктор Меркъл и доктор Гъслър от Британския музей. Може да ни дадат идея какво да правим с този проклет кодекс.
Археоложката кимна.
Професорът прегърна Ема.
— Е, скъпа, какво ще кажеш да направим тази вечер още по-интересна?
— Не обещавай неща, които няма да можеш да изпълниш — засмя се тя.
Той също се засмя и двамата излязоха, като лекичко лъкатушеха.
— Страхотен човек, Кат — отбеляза Джейми, докато ги проследяваше с поглед. — А Ема е очарователна.
— Чудесни са. И са ми много добри приятели — отвърна Катлийн. — Хайде, разкажи ми за баща си. Явно е изключителна личност.
Сините очи на пилота помръкнаха, сякаш над тях преминаваше сянка.
— Татко вече не е много добре — тихо каза той. — През повечето време е на инвалидна количка. Сега за него се грижи едно момиче. — Камерън се усмихна топло. — Обаче беше невероятен човек. Едър, корав. Можеше да псува като каруцар и после веднага да ти рецитира Вергилий или Шекспир. През Втората световна война е пилотирал щурмови самолет „Тайфун“. Това пилотско яке е негово. Веднъж, скоро след десанта в Нормандия, летял над Фалезкия чувал и…
Катлийн го чуваше, ала думите му й звучаха далечно и приглушено, сякаш идваха иззад стените на нейните желания… и страхове.
— Искаш ли да опиташ нещо наистина специално. Кат? Надявам се да го имат тук.
Въпросът му я върна в действителността.
— Какво да опитам?
— Едно от най-фините уискита, които може да вкуси човек.
Тя се почувства като дете и игриво го ощипа по ръката.
— Поднесете ми това великолепно уиски, любезни господине.
— Жена тъкмо по вкуса ми! Веднага се връщам.
Усмивката й се стопи. Всъщност никога не се беше чувствала като дете… Дори като малка.
Огледа се. По тъмната дървена ламперия висяха акварели на яки шотландци, облечени в каретата на своите кланове. От другото помещение се носеше жизнерадостна шотландска музика, изпълнявана на цигулка и флейта. Всичко около нея сякаш нашепваше за отдавнашни дни — включително Джейми Камерън.
Пое си дъх и се замисли за мъжа си. Спомни си първата им среща, когато тя заля новата си рокля с вино, а Дейвид саможертвено потопи копринената си вратовръзка в собствената си чаша мерло. О, как се смяха тогава… Сега този спомен я изпълваше само с болка. Отдавна с него не се бяха смели така.
Вдигна поглед и видя, че Джейми се връща. Пламъците огряваха лицето му… И болката просто се стопи.
18.
Макар да бяха пристанали откъм подветрената страна на островчето Орша, „Жералда“ яростно скърцаше и опъваше котвеното въже. Скоро Тренкавел щеше да пори черните вълни и морските пръски със зодиака на път за Йона.
Извади ножа си, изработен по поръчка от малтийски майстор, и го опипа. Имаше двайсет и два сантиметрово острие, микроскопично назъбено, изковано от висококачествена стомана, многократно нагрявано и закалявано в смес от масло, мед, бича кръв и човешка урина, а накрая — в течен азот. Приближаващата се до абсолютната нула температура бе придала на метала свръхгъвкавост, която бе запазила изключителната му острота и здравина.