Прегледа направените изчисления и бележките си.
Имаше по-лесен начин да определи точно докъде във времето всъщност стига тази книга.
Просто трябваше малко смелост.
Тренкавел намали скоростта и включи фенерчето си. Надясно като перка на акула стърчеше Скалата на Финдли. Знаеше, че се намира край североизточния бряг на Йона, затова влезе в усамотеното заливче Трей ан т-Шуй. По-тихите води му подействаха почти успокоително след бурното открито море.
Когато лъчът на фенерчето му освети ивица лъскав бял пясък, той завъртя ръчката на извънбордовия двигател докрай и изкара зодиака на плажа. Угаси мотора, но остана в лодката.
Заради играта на сенките на облаците продълговатите черни скали, издигащи се като часовои на малкия плаж, сякаш се движеха. В това място, на този свещен остров, наистина имаше нещо и то не му харесваше. Тренкавел извади пистолета си и бавно слезе от зодиака.
— Мосю?
Раймон рязко се извъртя и насочи лъча на фенерчето си между две скали. Оттам излезе дребна жена, заслонила с длан очите си от блясъка.
Тренкавел прибра оръжието, бързо смъкна презраменните ремъци, хвърли кобура си в лодката и попита на френски:
— Мадмоазел Лорне, предполагам?
Тя се усмихна, доколкото можеше заради все още насочената към лицето й ярка светлина.
— Да, мосю… Извинете, но така и не научих вашето име.
Той отпусна фенерчето, приближи се до нея и протегна ръка.
— Раймон Тренкавел.
Тя отново се усмихна и видимо се отпусна.
Снимката й не я представяше реално, помисли си той. В действителност беше хубавица.
— Прощавайте, но забравих малкото ви име — каза Раймон.
Тъмните й проницателни очи не се откъсваха от неговите.
— Мари-Елиз, но всички ме наричат Мари. — Младата жена пристъпи към него. — Може ли да ви казвам Раймон?
— Разбира се, Мари. Нали сме партньори?
— Наистина ли? — Лицето й светна. — Искам да кажа… да… партньори сме.
— Може ли да видя вашите карти и скици?
— Бихте ли ми посветили? — Мари свали раницата от гърба си.
Тренкавел вдигна фенерчето по-високо, докато тя ровеше в раницата си. Момичето имаше стройна и в същото време спортна фигура, идеално подчертавана от прилепналите й дънки.
Мари го погледна, усмихна се и му подаде картите.
Картата на Йона явно беше геодезическа. Тази на селото също изглеждаше професионално изработена.
— Откъде ги взехте?
— От една местна организация, „Приятели на Йона“. Оттам ги дадоха на нашия археологически екип. Току-що ги преснимах.
Раймон отново насочи вниманието си към картата на острова.
— В момента се намираме… — Той намери Трей ан т-Шуй. — Ето тук.
Момичето кимна.
— А тези сгради?
— Селскостопански постройки… ферми. Изоставени са.
Тренкавел плъзна показалец по североизточния край на острова.
— Съвсем сами ли сме тук?
— Пътят до селото е най-малко четирийсет минути бърз ход.
Той кимна и проучи скицата на хотела. Беше направена изключително грижливо и с най-малки подробности.
— Справили сте се страхотно, Мари. И книгата е…
— Ето тук, виждате ли? — посочи тя. — По този остъклен коридор се стига до заседателната зала. Екипът я използва за лаборатория, инвертиране и склад за артефакти. Сейфът е до задната стена.
— Сейф ли?! Вие изобщо не сте ми споменавали за сейф! Как да…
Младата жена се усмихна и докосна устните му с показалец.
— Погледнете в долния десен ъгъл.
Грижливо беше записала комбинацията със синьо мастило и печатни букви: „à gauche 25 — à droite 15 — à gauche 9“13.
Тренкавел нежно прокара пръст по бузата й.
— Извинявайте, Мари. Вие определено сте си заслужили парите. Браво.
Тя сведе очи и прошепна:
— Благодаря, Раймон.
Тренкавел постави длан на рамото й.
— Как успяхте да получите комбинацията?
— Понякога помагам в лабораторията и доктор Майкълсън я държи в едно чекмедже. Щял да я забрави, ако не си я запишел, така казва.
— И този Майкълсън ви има доверие, така ли?
— Предупреди ме да не казвам на никого. Обаче доктор Майкълсън е женкар и особено си пада по мен.