Навярно тъкмо тази легендарна мистична сила на острова, пред която благоговеели езичниците пикти и древните келти преди тях, привлякла онзи свят мореплавател в навечерието на Петдесетница през бурния Северен проток. Този ирландски поклонник, Колъм, почитан в християнския свят като св. Колумба, слязъл на белия като захар пясъчен бряг на Йона през 563 година, за да построи своя манастир като факел на знанието в епоха на пълен мрак.
Студеният вятър върна Том към настоящето и той нахлупи вълнената шапка над ушите си. Техният археологически екип от седем седмици проучваше територията около древния манастир на Колумба. Разкопките бяха успешни, но краят на сезона наближаваше. Атлантикът съвсем скоро щеше да развихри своите бури.
Той поклати глава. Никакви археологически находки не си струваха да търпиш шотландската есен.
Избърса влагата от очилата си с телени рамки и намести завързаната си на опашка тъмнокестенява коса. Вторачи се в развалините на параклиса „Сейнт Годрик“ оттатък сивото бърдо и се замисли за своя колега Иън Макгрегър, археолог в Глазгоуския университет. Набитият шотландец разкопаваше новия обект вече няколко седмици. Ема Мидър, геоложката на екипа, беше забелязала промяна в плътността на почвата около останките на датиращата от XIII век черква и затова Иън реши, че трябва да проверят на това място.
Том му желаеше успех, но нямаше търпение да напусне този гол, брулен от ветровете остров, за да се върне в Съединените щати.
Въздъхна, обърна се с гръб към постоянния студен вятър и се приведе над запалката си за поредната „Джон Плейър Спешъл“. Ароматният дим на силната британска цигара го посгря.
Ръководителката на експедицията се намираше в Единбург и Том я заместваше. Дръпна силно от цигарата. Знаеше, че стига да има достатъчно време, отговорността обикновено носи само неприятности.
— Том!
Той се обърна и видя, че Ема Милър му маха да отиде при нея. Леденият вятър развяваше дългата й до раменете червена коса. Иначе светлата й кожа беше поруменяла от студа.
Том се усмихна.
— Бързо! — извика Ема. — Иън е открил нещо!
Той тръгна през ниската трева, изкачи се по склона и прескочи покритата с мъх колона, препречила прага на параклиса. Проправи си път през кръга от развълнувани преподаватели и студенти, застана на ръба на зейналата дупка и се вторачи в мрака.
— Иън?
На светлината на фенера различи набитата фигура и рошавата рижа коса на Макгрегър.
— Иън, какво намери?
— Слава на Богородица и вси светии! — възкликна Макгрегър с типичния си шотландски акцент. — Май намерих нещо… — Той се прокашля. — Том, тази находка може да се окаже колосална. Направо колосална!
Светлините на железопътния мост Форт Бридж премигваха, хълмовете Оукъл и Сидлоу гънеха в сенки и Северно море хвърляше черни отблясъци.
Катлийн Филипс се извърна от прозореца, отпи глътка малцово уиски и плъзна поглед наоколо в триста годишния Хоз Ин. Горящата с торф камина, грубо изсечените греди на тавана и портретите на кланови вождове я пренесоха във време, което като че ли й липсваше. Когато затвореше очи, почти чуваше заговорническото шушукане срещу краля, цвиленето на коне и смеха на пътниците от дилижанса, радостни, че най-после ще получат топла храна край огъня.
Вгледа се в пламъка на свещта и се заслуша за шумолене на женска фуста, навярно неуверени откази… Усмихна се… И накрая винаги капитулиращи стонове.
Откъсна очи от пламъчето на отминалите дни, вдигна поглед и видя мъжа си Дейвид, вглъбен както винаги във „Файненшъл Таймс“. Навярно се дължеше на слабата светлина, но той й се стори остарял. Бръчките на слабото му красиво лице изглеждаха по-дълбоки. Косата му — по-сива, отколкото си я спомняше Катлийн — лъщеше на огъня като метална.
— Знаеш ли, че тази странноприемница е обезсмъртена от сър Уолтър Скот в „Антикварят“? — попита тя. — И от Робърт Луис Стивънсън в „Отвлеченият“?
Съпругът й кимна и обърна страницата.
Катлийн сви рамене и се втренчи в отражението си в тъмния прозорец. Имаше високите скули и светлата кожа на майка си и все още караше младите мъже да зяпат подире й… Някога и мъжът й я зяпаше така. Тя отметна меднорусата си коса от раменете си, въздъхна и отпи нова глътка уиски.
Той сгъна вестника и я погледна.
— Какво има?
— Ти не се откъсваш от вестника си. — Катлийн остави чашата на масата. — Нали тази седмица трябваше да е…