Тренкавел си наля още малко арманяк и продължи да съзерцава картината. Сякаш чуваше мъчителните викове на предците си…
Средата на март 1244 година — двеста и петима катари, оковани и отведени от победената крепост Монсегюр на една поляна, оттогава наричана Прат дел Крамат — Поляната на изгорените. Светите войни на папата натикали невинните в дъсчена кошара и ги изгорили вкупом.
Платното изобразяваше обречените сред жълтите пламъци на ада, протегнали ръце като слънчеви лъчи към небето. Земята под умиращите гъмжеше от призрачни демони, криещи очите си от блясъка на огъня. Побърканият художник беше озаглавил творбата си „Пламъците на Божията благодат“.
След малко Тренкавел откъсна погледа си от картината и го плъзна из осветената от огъня зала. Каменните стени бяха украсени с древни гоблени, доспехи, мечове и бойни брадви — безмълвни свидетелства за поколенията Тренкавел преди него.
Очите му се спряха върху семейния им герб. На черно-белия фон имаше змия, захапала собствената си опашка и очертаваща овал, в който дръзко се изправяше на задните си крака същество с тяло на змей и лъвска глава, носещо корона със седем сияещи лъча. Създанието сякаш се пресягаше да сграбчи съзвездието Близнаци.
Под герба стоеше белият мраморен бюст на баща му. Макар да бе направен отдавна, когато Етиен дьо Тренкавел все още бе кипял от жизненост, мършавото му лисиче лице повече приличаше на посмъртна маска, отколкото на жив човек.
Раймон прокара длан по мраморното изображение, после докосна собственото си лице. Ако не бяха черните му очи и коса, все едно се виждаше в огледало. Веднъж един от детските му наставници беше казал, че имал лице на изгладнял вълк. И когато тези обидни думи го разплакаха, баща му го зашлеви, задето проявявал слабост.
Въпреки че Етиен бе починал като прояден от рак чувал кокали преди пет години, Тренкавел трябваше да овладее уплашеното дете в себе си и да призове целия си кураж на мъж, за да разговаря с това каменно изваяние.
— Е, татко, както обещава писмото, най-после откриха книгата — прошепна той и се наведе към отразяващата пламъците на огъня скулптура. — Какво има, татко? — Вдигна стиснат юмрук и изскърца със зъби. — Да, по дяволите, подготовката ми приключи. Твоят син най-сетне се превърна в тъпия ти катарски рицар! Аз съм по-велик воин от прародителя, на когото съм кръстен. Но ти… ти пак ще си… — Думите му се провлачиха като колеблива молитва и той остана пак смразен и уплашен пред леденото безразличие на бащиния му каменен поглед.
Вятърът зави в комина и разпали огъня в огромната камина. Внезапен проблясък привлече вниманието на Раймон към наследствения пръстен на ръката му.
Той се предаваше от баща на син още от 1209 година, когато неговият предшественик, виконтът на Безие и Каркасон, го дал на двегодишното си дете. Скоро след това заловили виконта по заповед на един ватикански прелат и го хвърлили в собствената му тъмница, където умрял от глад.
В белия опал на пръстена беше инкрустиран миниатюрен, съвършено изваян гълъб от аквамарин. От птицата излизаха пет усукани златни нишки, които изчезваха под венец от черен нефрит. Същата захапала опашката си змия, изработена от сребро, опасваше комбинацията от златни нишки и полускъпоценни камъни. От едната страна на пръстена пишеше на окситански „Смелост“, а от другата — „Саможертва“.
Раймон Тренкавел погледна през гранитната арка към кръглото стълбище, водещо към семейната крипта.
Думата „саможертва“ разкриваше всичко.
3.
Кардинал Памфили виждаше, че току-що са събудили пазача, който му отключи портата на Сикстинската капела. Старият чудак намести презрамките си и пооправи нощницата си, която повече приличаше на огромна престилка.
— Дойде някой си отец О’Нийл, ваше високопреосвещенство — съобщи пазачът, прокашля се и продължи: — Той ми нареди да запаля осветлението в капелата и да ви отключа портата. Странен час за…
— Да, да — прекъсна го кардинал Памфили. — Благодаря, синко.
— Не забравяйте да заключите, ваше високопреосвещенство. Всичко се трупа на мой гръб.
— Разбира се. Но нали виждаш швейцарските гвардейци? Според мен те…
— Както кажете, ваше високопреосвещенство. Ама тия шутове с палячовски шапки и чорапогащи хич не са наблюдателни. — Пазачът почеса двудневната четина на брадичката си. — Аз нямам нищо друго, освен работата си и ако се случи нещо… — Продължи да мърмори и след като зави зад ъгъла към Залата на свитъците.