Професор Маркопуло не можеше да повярва на очите си. Гостът му, човекът, който бе пристигнал в Гърция по негова покана и за когото носеше отговорност, току-що бе потънал в ада.
III
Първото, което Томаш усети, когато се хвърли в огъня, бе горещата вълна, която го обгърна в жестока прегръдка. Помисли си, че ще умре, и се разкая за своята лудост, проклинайки порива си на добър самарянин, но след миг се озова в помещение, изпълнено с дим, където пламъците вече не го достигаха.
Облаците дим вътре бяха толкова гъсти, че не виждаше почти нищо, сякаш бе обвит в плътна мъгла. Забеляза неясни очертания пред себе си и тръгна към тях. Контурите постепенно се материализираха и той се натъкна на жена, прегърнала тригодишно дете, които лежаха на пода и едва дишаха. Помисли да им даде маската, но се отказа; те не бяха в състояние да се погрижат за себе си и ако той се нагълта с дим, също щеше да загуби ориентация. Тогава и тримата бяха загубени. Единственият начин бе да ги измъкне от там.
— Speak English? — попита той, накланяйки маската към лявото ухо на жената. — Говорите ли английски?
Тя го погледна безпомощно. Дори да говореше английски, в състоянието, в което се намираше, беше без значение. Ако искаше да я спаси, помисли си той, ще трябва да свърши всичко сам. Хвана жената и детето и ги вдигна, но усети как дробовете му горят от усилието в горещото и задръстено от сажди помещение и отново ги остави на земята. Макар и да бе защитен от противогазовата маска, бе очевидно, че така няма да успее. Единственият начин беше да ги изведе поотделно. Ако успее да се върне, разбира се.
Огледа се наоколо. Димът се сгъстяваше пред очите му и не се виждаше почти нищо; едва различаваше собствената си ръка. В този миг Томаш разбра, че трябва да действа светкавично, тъй като шансовете му за излизане навън бързо намаляваха и едва ли щеше да е възможно да се върне за втория човек. Трябваше да избере: майката или детето. Тази отговорност и властта да отрежда живот или смърт за момент го парализираха, почувства се като нацист в концентрационен лагер, който решава кого да изпрати в газова камера и кого — в трудов лагер. Майката или детето?
Как би могъл да избере?
Опитвайки се да не мисли какво върши, потискайки предчувствието за угризенията на съвестта, които щяха да го измъчват по-късно, той хвана детето за ръце и внимателно, но решително го издърпа от слабата прегръдка на майка му. Тогава видя, че е момиченце: то вече бе изгубило съзнание. Може да би беше мъртво. Струваше ли си при тези обстоятелства да рискува с детето? Нямаше ли да е по-добре да спаси майката, която със сигурност бе жива? Но как щеше да живее с мисълта, че е изоставил дете, без да се е уверил, че наистина е мъртво?
Последна проява на колебание. Притисна момиченцето към гърдите си и се изправи, за да се махне от там. Отправи се слепешком към изхода и докато се придвижваше сред наситения със сажди въздух, се натъкна на човек, който изникна пред него толкова бързо, че се блъсна в него.
Беше мъж.
Томаш се олюля, тъй като не бе подготвен за сблъсъка, но успя да запази равновесие и се взря в човека пред себе си. Носеше маска като неговата и риза и джинси като тези на професор Маркопуло.
— Там! — извика той изпод маската, сочейки мястото, където лежеше жената. — Вървете там!
Гласът му бе заглушен от маската и Томаш не бе сигурен дали гръцкият му колега разбра думите му. Жестовете му обаче бяха толкова категорични, че археологът се подчини и изчезна в указаната посока.
Томаш отново тръгна и видя пламъците да докосват стените пред него. Потърси вратата и я забеляза на два метра встрани. Загърна момиченцето в якето, което бе свалил от демонстранта, и хукна към изхода като цирков артист, който се хвърля в стена от пламъци. Отново усети адската хватка на горещината, но когато си даде сметка за това, вече бе на улицата, където въздухът бе чист и свеж.
Бяха изминали три минути, а все още нямаше следа от професор Маркопуло. Томаш бе оставил детето при една жена, която бе заговорил на тротоара, нареждайки й незабавно да го закара в болница, и останал без дъх, се върна пред горящата сграда.
Огънят вече поглъщаше втория етаж на филиала на банката, от археолога нямаше и следа. Какво да прави?
Обзет от отчаяние, португалският историк усети, че не може да чака повече. Сложи си маската и пое дълбоко дъх, събирайки кураж отново да влезе в сградата. Онова, което се канеше да направи, му се струваше пълна лудост, не виждаше възможност да оцелее в бушуващата пещ; ситуацията се беше влошила до неузнаваемост. И все пак нещо го караше да се хвърли отново в огненото море и да се опита да направи невъзможното.