— А не сме ли? — Историкът направи жест във въздуха, сякаш рисуваше голям правоъгълник. — Представи си, че икономиката на Португалия или Испания е банкомат със сто евро наличност. Всяка година се теглят десет евро. За да ги възстановим, след като не можем да печатаме пари, искаме десет евро назаем от инвеститорите. Когато те спрат да дават пари, продължаваме да теглим от банкомата, но без да внасяме. Оставаме с деветдесет евро, на следващата година — с осемдесет, после — седемдесет. Липсват пари в икономиката, разбираш ли? Теглим, за да плащаме вноските, но не печатаме пари, за да ги възстановим, нито някой ни дава назаем.
— И как се разрешило това?
— За да избегне непосредствен срив на еврото, Германия също трябвало да осъзнае, че нейните банки, които били заели доста пари на страните от периферията, за да купуват немски продукти, а и по други причини, биха се оказали в затруднено положение и дори пред фалит, ако допуснат незабавна и абсолютна неплатежоспособност на страните от Средиземноморския клуб. Затова накрая отстъпила и позволила на Европейската централна банка да започне да купува дълговете на средиземноморските страни. Тъй като нито един инвеститор не искал да ни заеме и стотинка, защото знаел, че няма да си възвърне тези пари, Европейската централна банка се притекла на помощ и започнала да купува дългове, които никой друг не искал. Оттогава страните от периферията на еврозоната живеят на гърба на Европейската централна банка, разбираш ли?
— Пъхна ръце в джобовете на панталоните си и ги обърна навън.
— Ако не беше ЕЦБ, нямаше да има заплати, пенсии и помощи за когото и да било.
Ракел не отговори, размишлявайки над онова, което току-що бе чула.
— Слушай, как ще се измъкнем от това?
Томаш се размърда на седалката, сякаш чувстваше неудобство. Не беше ясно дали се дължи на неудобната поза, или на въпроса на Ракел.
— Всъщност ме питаш дали страните от Средиземноморския клуб, в това число Португалия и Испания, ще останат в еврозоната — отбеляза той. — А също и дали еврото ще се срине, или ще издържи.
— Всъщност да — потвърди испанката. — Какво ще стане?
Историкът погледна през прозореца и видя, че около железопътната линия изникват сгради; в далечината се простираше Дългата синя ивица на морето, напръскана с бели точки, които бяха туристически лодки и платноходки, плъзгащи се по спокойните води на Средиземно море.
Пристигаме в Барселона — отбеляза той. — Ще ти разкажа за бъдещето на еврото…
— Ах, чудесно!
— … по-късно.
L
Развълнуван шепот премина по масата след тържествуващото възклицание на Магус, ознаменувал края на вглъбеното му мълчание. Всички погледи бяха вперени в шефа, сервилни и нетърпеливи, сякаш той бе огромното Слънце, а те само дребни планети.
— Имате план ли, велики Магус? — попита Балам с покорен глас. — Какво трябва да направим?
Върховният ръководител направи жест с ръка към лаптопа на масата.
— Ще му напишем имейл.
Това решение бе толкова неочаквано, че предизвика изблик на смях сред мъжете около масата. Изглежда, всички се забавляваха с идеята.
— Вие сте гениален, велики Магус — поласка го шефът на охраната. — Днес сте в стихията си! Чувството ви за хумор е несравнимо! Остроумието, с което…
Лицето на президента остана непроницаемо.
— Не се шегувам — сряза го ядосано той, недоволен от мазното сервилничене на подчинените си. Отново посочи към лаптопа. — Дайте компютъра насам.
Смехът утихна толкова бързо, колкото бе започнал: всички разбраха, че Магус говори сериозно. Един от агентите, който разбираше от информатика, веднага се изправи и чевръсто донесе компютъра. Магус му направи знак да седне до него и той се подчини. Включи машината с бързо движение и щом влезе в системата, веднага отвори директорията с профилите на мишените, избирайки файла на Томаш. Страницата се отвори и в горния десен ъгъл на екрана се появи лицето на историка с цялата информация до снимката.
— Готово — обяви мъжът c информационните технологии, развълнуван, че е угодил на шефа. — Това е адресът на електронната му поща.
Магус си го записа на лист хартия.
— Сега влез в имейла на Филипе Мадурейра.
— На кого? Онзи, който…
— Да, той. Хайде, влез.
Компютърният специалист отвори страницата на gmail и бързите му пръсти въведоха потребителско име и парола на приятеля на Томаш от гимназията. След секунди беше в пощата му.
— Готово, велики Магус. Сега какво да правя?
Шефът не си направи труда да отговори. Той непохватно придърпа лаптопа към себе си и щракна с мишката върху бутона compose mail. Пред него се отвори страницата за писане на съобщение. Въведе адреса на електронната поща на Томаш и потърси с поглед Балам.