— Значи, рестриктивните мерки са неизбежни.
— За жалост, да. Забележи, че от появата на еврото до дълговата криза производството на Германия е с 30 % повече от това на Гърция. Колкото и невероятно да звучи, това означава, че производството на един продукт в Гърция излиза с тридесет процента по-скъпо, отколкото ако същият е произведен в Германия. Това, което важи за Гърция, важи и за по-голямата част от страните от Средиземноморския клуб, макар и с различни проценти, в зависимост от страната. За да неутрализират разликата спрямо Германия без девалвация и избягвайки неплатежоспособност, страните от Средиземноморския клуб ще трябва значително да намалят трудовите разходи, което, опасявам се, означава намаляване на заплатите. С по-ниски заплати спада потреблението, както и фискалните приходи; това води до рецесия и по-висок дефицит, предизвиквайки ново орязване на заплатите, още по-ниско потребление и фискални разходи и т. н.
— Но това е порочен кръг…
— Така е, но каква е алтернативата? Разплащането, опасявам се, винаги е болезнено и няма идеално решение. — Той вдигна ръка, за да подчертае тезата си. — Каквото и да казват демагозите, помни, че сме стигнали до положение, в което няма идеално решение. Възможностите пред Средиземноморския клуб и всички дълбоко задлъжнели страни са лоши решения и много лоши решения. Чудеса и вълшебни пръчици не съществуват, всички пътища са осеяни с тръни. Анализите на повече от двеста банкови кризи, последвани от дългови кризи, сочат, че погасяването на дълга, какъвто и да е пътят към него, винаги е болезнен процес. Освобождаването на една икономика от дългове отнема няколко години и безработицата нараства средно четири години, докато икономическият растеж остава слаб в продължение на около шест-седем години. През този период има по-малко достъпни кредити и частните инвестиции са много ниски.
— Следователно проблемите на Португалия и Испания няма да се разрешат скоро…
— Със сигурност няма.
— Дори и ако страните от Средиземноморския клуб напуснат еврозоната?
Въпросът бе важен, наистина решаващ, и Томаш замълча за момент, преценявайки как е най-добре да отговори.
— За да установим това, трябва да познаваме добре ситуацията — каза накрая той. — Например португалската икономика е разклатена, защото винаги е внасяла повече, отколкото изнася. Кое е по-добре за стабилизирането й — да остане в еврозоната или да излезе от нея?
Ракел присви очи, обмисляйки отговора си.
— Струва ми се, че ще е по-добре да остане — отвърна накрая.
— Единната валута е като крепост за нас и ни предпазва от бури.
— Така ли? Тогава защо не ни пази сега?
Испанката се поколеба.
— Искам да кажа… все пак по някакъв начин ни е защитила, нали? Погледнете случилото се с Исландия. Те бяха незабавно засегнати от кризата, а ние не. Същото се случи и с прибалтийските страни.
— Вярно е — съгласи се историкът. — Но какво правят исландците сега? Възстановяват се. Какво правят балтийците? Също.
А къде сме ние?
Коварният въпрос сякаш увисна във въздуха и постепенно си проправи път в съзнанието на Ракел.
— Мислиш, че е по-добре да излезем от еврозоната?
Томаш сплете пръстите на ръцете си, подготвяйки се да се впусне в обяснения.
— Както знаеш, тази нестабилност, която преживяваме в момента, винаги е била част от нашата икономика — припомни той. — Обикновено вносът е по-голям от износа и по някое време трябва да поправим това. Щом е така, тогава защо сега този процес е по-труден? Каква е разликата между сега и преди?
— Еврото?
— Разликата, мила, е, че вече не контролираме валутата си — каза Томаш, отговаряйки сам на въпроса си. — Страните, както и хората, не произвеждат всичко, което консумират. Произвеждат стоки, които продават навън, и със спечелените пари купуват онова, което не създават сами. Какво е решението, когато вносът е по-голям от износа? Намаляване на разходите за нашите продукти, за да ги направим по-предпочитани и да ги продаваме по-добре. Но как се намаляват тези разходи?
— С орязване на заплатите, вече го спомена.
Томаш разпери ръце в примирителен жест.
— За жалост, това е положението! — обяви той. — Но има нещо, което трябва да разбереш. Преди, когато ползвахме нашите пари, заплатите се намаляваха чрез парични механизми: печатахме банкноти и това водеше до инфлация. Да си представим, че тази инфлация е тридесет процента. Началниците отиват при работниците и казват: „Вие сте големи късметлии, ще ви дадем петнадесетпроцентно увеличение!“. Петнадесет процента? Всички са щастливи. Виж ти, какво голямо увеличение! Но работниците забравят, че инфлацията в страната е тридесет процента, което означава, че заплатите им всъщност са орязани с петнадесет процента. С това невидимо намаляване на заплатите нашите продукти са ставали по-евтини и са се продавали по-добре в чужбина. От друга страна, печатането на банкноти обезценявало парите ни, което оскъпявало чуждите стоки и ги правело по-малко достъпни. Така вносът намалявал.