Влакът току-що бе потеглил от гарата в Генуа и се плъзгаше по крайбрежието на Лигурия. Слънцето бе изгряло преди малко и макар че все още бе ниско над хоризонта, се отразяваше в хиляди блестящи светлинки в заспалите води на Средиземно море. Все още сънен в този ранен час, Томаш разбра, че този път няма да успее да заспи. Стана и отиде до тоалетната, за да се облекчи. Всички във вагона дремеха, включително двойките и монахините, облегнати в неудобни пози със смешно отпуснати глави. Коридорът бе пълен с хора, напъхани в спални чували, и историкът трябваше да се придвижва на подскоци по празните места на пода, за да не настъпи някого.
Когато след няколко минути се върна на мястото си, завари Ракел да се протяга.
— Здрасти! — поздрави я той с усмивка. — Добре ли спа? Испанката все още изпъваше ръцете си.
— Никак даже — промърмори тя. — А ти?
— Не беше толкова зле.
— Ay, coho! — изруга тя с дрезгав глас. — Как ти завиждам само! Успях да заспя едва към три часа.
— Не се оплаквай. Всеки път, когато се събуждах и те поглеждах, спеше като ангелче.
— Нима? — засмя се тя.
Агентката от Интерпол се изправи, взе чантата си и се отправи към тоалетната. Познавайки жените, историкът прозря, че тя ще прекара известно време там, за да се освежи. Облегна се на седалката и се загледа навън. След малко се изправи и извади компютъра от чантата, която бе оставил на мястото за багаж над седалките. Включи го и зачака.
След няколко минути влакът пристигна на гара Специя. Томаш провери дали на гарата има безжичен интернет. Иконата на Wi Fi стана активна. Знаейки, че не разполага с много време, Томаш влезе директно в електронната си поща и провери кутията. Нямаше отговор от дома; това не го притесни, тъй като бе още рано. За сметка на това съзря ново писмо от Филипе. Кликна на реда и отвори съобщението.
Прочете го три пъти, колебаейки се как да постъпи. Помисли да отговори, но влакът потегли и той си даде сметка, че всеки момент мрежата ще изчезне. Изключи лаптопа и го върна в чантата на мястото за багаж.
— Липсвах ли ти?
Беше Ракел, която се връщаше, след като бе направила тоалета си. Беше красива, с алени устни, сресана коса и блестящи очи.
— Я, какво парче!
Испанката се завъртя, за да се покаже.
— Нали, нали? — Тя се наведе над Томаш и приближи шията си до лицето му. — А как ухая?
Сладкият парфюм нахлу в носа му.
— Прекрасно!
Ракел седна на мястото си, запремига по-често от обичайното, пое дълбоко дъх и постави ръце на гърдите си.
— Знаеш ли, сънувах те…
— Сериозно?
— Да — потвърди тя. — Сънувах онова, което ми разказа снощи.
Историкът се замисли и като си спомни за какво бяха говорили, се намръщи.
— Какво? Разговора ни за еврото?
— Да, винаги съм смятала, че еврото е много ценно за икономиката — призна тя. — Но когато ти каза, че не е вярно, бях направо шокирана, повярвай ми. Как е възможно?
— Не съм казал, че еврото не е ценно — поправи я Томаш — Просто оспорих забележката, че единната валута помага на икономическото разшие, нищо повече.
Ракел махва с ръка, сякаш това беше просто игра на думи.
— Bueno, все същото. Няма еврото не подпомага икономическия растеж на нашите страни?
— Не и според цифрите.
Испанката продължаваше да го гледа скептично.
— Така ли? И какво казват те?
Томаш въздъхна. Не му се искаше да започва отново този разговор. Беше рано, той бе гладен и имаше други неща, за които да мисли, но разбираше любопитството и ентусиазма на испанката, поради което нямаше смелост да й откаже.
— Добре, да видим тогава…
Ракел се надигна и залепи една гореща целувка на бузата му.
— Gracias, carino!
— Да започнем например с преглед на събитията в португалската икономика от началото на еврото — предложи той. — С въвеждането на единната валута лихвените проценти палнали до наистина смешни стойности и при толкова евтини кредити хората задлъжнели. Държава, компании и семейства взимали пари от банките и харчели като луди. През 2000 година португалският външен дълг бил четиридесет и четири милиарда евро, което съответства на 38 % от БВП, а през 2010-а стигнал до сто осемдесет и пет милиарда евро — 109 % от БВП. Тоест външният дълг нараствал с дванадесет милиарда евро на година! Всяка домакиня знае, че подобен скок не е нормален. Но тъй като управляващите са тъпи, или по-скоро дипломирани престъпници, те не сторили нищо. В учебниците пише, че в такава ситуация държавата трябва да свие разходите или да увеличи данъците, за да намали частните разходи, или и двете, но онези глупаци, страхувайки се да не изгубят гласове, направили точно обратното.