— В коя от тези фази се намираме сега?
— Във втората — дълговата криза, но трябва да сме наясно, че третата фаза обикновено е свързана с висока инфлация. Именно нея германците така отчаяно се опитват да избегнат. Ако нашите страни напуснат еврозоната и изберат девалвация на валутата като решение, трябва да знаем, че ще изживеем период на висока инфлация и тя изобщо не е чудотворна панацея. Освен това инфлацията е още един начин изплащането на дълговете да се прехвърли на гражданите. Впрочем това е сериозен аргумент, който може да оправдае оставането на страните от Средиземноморския клуб в еврозоната. Много политици имат патологичния навик да прибягват към печатане на пари, за да разрешат проблемите, причинени от собственото им лошо управление. При възникването на инфлация те се преструват, че не е предизвикана от тях, и така опитват да се спасят от наказанието на избирателите. Ако останем в еврозоната, без правото да печатаме пари, те ще трябва да контролират разходите и да ги съобразят с приходите. Ако не го направят, грешките им в управлението ще лъснат.
В този миг влакът забави ход и от интеркома се чу глас.
— Уважаеми пътници, пристигаме в Санта Мария Новела — съобщи гласът. — Следваща гара — Флоренция.
LVII
Гарата в Санта Мария Новела гъмжеше от хора. Пероните бяха пълни с пътници, които чакаха връзка, тъй като Милано и Рим бяха основните дестилации по линията. Когато в гарата влизаше влак, цяла тълпа се изливаше от вагоните към перона и нещата се нормализираха едва когато пътниците се настаняха в същите тези вагони, а слезлите вече хора в нестройни групи се отправеха към изхода.
Тогава спокойствието се завръщаше в Санта Мария Новела.
Балам се бе настанил на една от седалките в просторното фоайе на гарата до таблото за информация и разгръщаше "Куриере дела Сера“. Хвърли поглед към часовника над таблото и усети познатото леко вълнение, характерно за деликатните операции. Скри лицето си зад вестника и защитен от любопитни погледи, включи уоки-токито.
— „Орел“ до, Дондор 1 “ — обади се той. — На позиция ли си?
След няколко секунди апаратът изпращя със стържещ звук, породен от статичното електричество.
— Дондор 1“ до „Орел“ — беше отговорът. — Прието. Намирам се на позиция на перона.
— Как е положението със снимките? Достатъчни ли са, за да идентифицираш мишените?
— Да, „Орел“, няма да има проблем.
Доволен, Балам кимна, но не отговори. Вместо това натисна втория бутон.
— „Орел“ до, Дондор 2“. На позиция ли си?
Чу ново пращене, но от другата страна на линията отвърна различен глас.
— „Кондор 2“ вика „Орел“. Прието.
— Запомни ли лицата от снимките?
— Тъй вярно.
Трети бутон.
— „Орел4 до „Кондор 3“. Наред ли е всичко?
— „Кондор 3“ до „Орел“. Tutto bene.
Скрит зад вестника, погледът на Балам шареше между разписанието на пристигащите влакове и часовника над него. Вероятно от напрежение му се струваше, че секундната стрелка избързва. Без да си прави труда повече да се преструва, че чете „Куриере дела Сера“, шефът по сигурността проследи пътя на стрелката с нарастващо нетърпение и я изчака да достигне най-високата си точка.
Когато това се случи, той натисна всички бутони на уоки-токито и се свърза едновременно с тримата мъже, които бе разположил на перона.
— „Орел“ до „Кондор“ 1, 2 и 3.
— Да, „Орел“.
— Една минута — съобщи той. — Остава една минута до пристигането на влака.
Отвъд железопътната линия се разстилаше градски пейзаж, докато не се появи перонът с табели, на които пишеше Firenze. Влакът забави ход. Предусещайки края на пътуването си, част от пътниците се изправиха и започнаха да се тълпят в коридора, понесли чанти и куфари. Подредиха се мълчаливо в колона, вперили поглед във вратата на вагона.