Прокурорът отново махна с ръка към масата на обвинението и образът на екрана се смени. Появи се снимка на плешив мъж.
— Петият заподозрян за извършени престъпления срещу човечеството — каза той. — Ханк Полсън[126], бивш главен изпълнителен директор на „Голдмън Сакс“, който също става министър на финансите. По негово време инвестиционната банка прави над три билиона долара, тоест три трилиона, според американската числова скала, печалба от секюритизации на ипотеки на бедни хора, наричани още subprime — преките виновници за кризата. Господин Полсън притиснал регулаторите да оставят банките да задлъжнеят още повече, така че да поддържат спекулативния балон. Като награда, президентът Буш го назначава за министър на финансите и докато заема тези длъжности, се случва колапсът от 2008-а. Полсън иска от Конгреса седемстотин милиарда долара, за да спаси инвестиционните банки, предизвикали кризата, като по този начин прехвърля проблема, създаден от него самия и сътрудниците му, на данъкоплатците. Спасява също и застрахователната компания AIG с държавни пари, но я принуждава да плати над шестдесет милиарда долара на „Голдмън Сакс“ и не й позволява да осъди инвестиционните банки, включително „Голдмън Сакс“, за измама. — Прокурорът доби презрително изражение. — Истински артист е този Ханк Полсън.
Обърна се към масата на обвинението и даде знак за прожектиране на поредното изображение. Този път екранът се изпълни от емблемите на различни банкови институции.
— Политическата отговорност за дерегулация на пазарите пада основно върху хората, които току-що видяхме — каза той. — Но всички те, макар и на политически пост, са действали по нечии заповеди. — Дел Понте посочи към символите на екрана. — Банките, разбира се. Ако политиците са корумпирани, то те са били подкупени от големите банки. Замесени в процеса на секюритизация на ипотеки са „Голдмън Сакс“, „Морган Стенли“, „Биър Стърнс“, „Лемън Брадърс“ и „Мерил Линч“, както й финансовите корпорации „Ситигруп“ и „Джей Пи Морган“. Всички те печелят билиони долари от този процес и разпределят из целия свят активи, за които знаят, че са токсични. „Голдмън сакс“ например съветва клиентите си да ги купуват, като същевременно залага, че ще се обезценят. Това доказва, че са знаели какво държат в ръцете си. Имат дори наглостта да създадат активи, при които колкото повече пари губят клиентите им, толкова повече печели банката.
По сигнал на прокурора към масата на обвинението, на екрана се появиха две електронни писма. В едното пишеше: Воу, that Timberwolf was one shitty deal[127]. Другото, изпратено през следващия месец, гласеше: The top priority is Timberwolf [128].
— Първото съобщение е вътрешен имейл между служители на „Голдмън Сакс“, който дава оценка за пакет, продаден от банката — Timberwoulf като „кофти сделка“. Второто съобщение е изпратено до отдел „Продажби“ на „Голдмън Сакс“, който определя Timberwoulf като приоритет. Тоест компанията нарежда на продавачите си да убеждават клиентите да закупят пакет, за който самата „Голдмън Сакс“ знае, че е „кофти сделка“!
В Salone dei Cinquecento отново се надигна шепот.
— Подобни ситуации са обичайни в дейността на инвестиционните банки. Благодарение на отмяната на закона „Глас-Стийгъл“, тези банкови институции се превръщат в гиганти. Можем да се запитаме: как са успели да убедят политиците? Аз ще ви кажа: като ги подкупили. Финансовият сектор разполага с три хиляди лобисти, тоест на всеки член от Конгреса се падат поне петима. Банките подпомагат политическите кампании с щедри дарения и в замяна на това искат дерегулация. Постигат я, като подкупват политиците, както и една друга институция.
126
Хенри Мерит „Данк“ Полсън — член на изпълнителния борд на Международния валутен фонд, 74-ти министър на финансите на САЩ и бивш изпълнителен директор на „Голдман Сакс“. — Б. пр.