В този момент мобилният му иззвъня. Извади малкия телефон от джоба на панталоните си и погледна дисплея. Търсеше го един от неговите събратя.
— Какво става, Гаап? — директно изстреля в слушалката той, очевидно недоволен. — Зает съм и сега нямам нерви да се занимавам с теб. Случило ли се е нещо?
— И още как! — отвърна припряно гласът от другата страна на линията. — Трябва да дойдеш.
— Къде?
— В „Лалацо Векио“. Веднага!
Балам въздъхна.
— И на мен ми се иска — отвърна с шумна въздишка той. — Но шефът ме прати да вися на „Санта Мария Новела“, за да…
— Онзи тип е тук.
— Кой, шефът ли?
— Нороня, идиот такъв! — бързо изговори Гаап. — Нороня е тук, в „Палацо Векио“!
Тези думи подействаха на Балам като удар в стомаха; бе толкова изненадан, че в продължение на няколко секунди се чуди дали е чул добре.
— Какво?
— Каквото ти казвам. Идвай веднага!
Шефът по сигурността, седнал в кафенето на гарата, остана за миг зашеметен, без да знае какво да мисли и как да постъпи. Последната информация бе рикоширала в ума му като незаглъхващо ехо. Единият му крак бе готов да тръгне, а другият бе стъпил здраво на мястото си; приличаше на марионетка, която всеки момент ще се разпадне.
— Но… как е възможно? — Балам разтърси глава, опитвайки се да подреди мислите си. — Слушай, къде е той? На входа? Сред публиката? До теб?
— В момента стои до прокурорката — отвърна Гаап. — Ще започне да дава показания и един бог знае какво ще каже. Това е катастрофа, Балам! Катастрофа!
— Ще дава показания?!
— Тъкмо започва и реших, че трябва да те предупредя — отвърна той. — Шефът жив ще те одере, чуваш ли? Трябва да дойдеш възможно най-бързо! Трябва да го хванем, като излиза.
Все още смаян, но съзнавайки, че трябва да действа бързо и да разреши проблема, ако не иска да бъде убит като Декарабиа, Балам затвори и извади уоки-токито от джоба си. Доближи го до устните си и натисна трите бутона едновременно.
— „Орел“ до „Кондор“ 1, 2 и 3 — повика ги той. — Операцията е приключена. Гълъбчето е в „Палацо Векио“. Среща след една минута във фоайето на гарата. Over[132].
Нямаше време за губене.
LXII
На Томаш му се искаше да говори на публиката — стар навик на професора, запален по големите аудитории, но имаше усещането, че за да имат ефект, думите му не трябва да бъдат насочени към зрителите, които изпълваха големия салон на „Палацо Векио“, а към съдията. Оправи сакото си, осъзнавайки, че изглежда доста неугледно след многобройните изнурителни пътувания, които бе предприел през последните четиридесет и осем часа, и се покашля.
— Казвам се Томаш Нороня и съм професор по история в Лисабон — представи се той. — Имам приятел от детството на име Филипе Мадурейра, който, както току-що разбрах, е бил нает от почитаемия главен прокурор на Международния наказателен съд като член на екипа, разследващ престъпленията срещу човечеството, свързани с кризата. Докато е работил по случая, моят приятел Филипе се натъкнал на двама френски специалисти, които преди няколко години били назначени от предишния председател на Европейската комисия да разследват подозрения за изтичане на информация от самата комисия. Те били наети тайно, за да не разберат хората, изнесли тази информация, и били упълномощени да следят цялата изходяща комуникация на служителите в сградата, включително имейли и телефонни разговори. Тъй като предишният председател на Европейската комисия беше португалец, голяма част от работата на двамата специалисти била съсредоточена в португалските офиси, където подозренията за изтичане на информация били най-големи, макар че другите отдели в сградата също са били подслушвани.
Притеснен от онова, което чуваше, съдия Сит се размърда на мястото си.
— Това подслушване било ли е разрешено от съдия?
Томаш отвори уста, за да отговори, но главният прокурор го изпревари.
— Да, Ваша Светлост — бързо отвърна тя, размахвайки някакъв документ. — Това е съдебната заповед, подписана от съдия Йозен.
— Мога ли да я видя?
— Разбира се, Ваша Светлост.
Професор Шално се приближи до катедрата на съдията и му подаде документа. Аксел Сит сложи очилата си и го прочете внимателно, преди да й го върне.
— Всичко изглежда наред — отбеляза той, като свали очилата си. Погледна към Томаш. — Продължете, професор Нороня.
— Подслушването на офисите в централата на Европейската комисия в Брюксел продължило няколко години и приключило едва когато двамата специалисти най-сетне открили виновника за изтичането на информация — каза историкът, подновявайки своя разказ. — Събраният материал бил занесен в лабораторията на французите, за да бъде подготвен за процеса срещу служителя, виновен за изтичането на информация. По това време кризата, предизвикана от фалита на „Лемън Брадърс“, достигнала Европа чрез проблема с държавните дългове. Докато преглеждали записите, двамата техници забелязали, че някои от прихванатите разговори били свързани с изясняването на отговорностите за случващото се тогава.