Потънал в тези мрачни мисли, историкът се обърна и се приготви да напусне залата, но вниманието му бе привлечено от странното движение на неколцина подозрителни мъже, които го наблюдаваха. Той се вгледа в тях и осъзна, че мъжете заемат стратегически места в Залата на петстотинте, подготвяйки се да го пресрещнат на изхода. В този миг си даде сметка, че предвид сериозните интереси, които това дело засяга, хората от записите на диска, който той публично бе обещал да предостави на следващия ден, не биха се спрели пред нищо, дори пред скандала да го убият пред очите на тълпата и журналистите. Човекът, който заплашваше да разруши всичко, на всяка цена трябваше да бъде спрян. Този човек беше самият той.
Трябваше да се бори за живота си.
LXIII
Мъжете, заели позиция сред тълпата, която напускаше залата, наблюдаваха пътя към изхода и Томаш се поколеба. Как да постъпи? Да помоли главния прокурор за помощ? Изкушението беше голямо, но той разбра, че това няма да помогне, ако онези типове наистина искат да го убият. Единственият му шанс бе сам да се измъкне от този капан.
Усещайки как обръчът се затяга, той се огледа наоколо и съзря една врата, която все още никой не пазеше. Струваше му се очевидно, че подозрителните мъже, които се приближаваха към него, бяха пристигнали току-що и импровизираха. Със сигурност не бяха забелязали вратата, а още по-малко факта, че тя водеше към друго крило на „Палацо Векио46.
Без да губи повече време, той се отправи натам и хлътна вътре. Даде си сметка, че изчезването му бе създало внезапна суматоха. Чуваше се блъскане и недоволни възгласи, затова предполагаше, че мъжете си преправяха път през тълпата, за да стигнат до вратата и да го подгонят.
Ускори крачка и бързият ход се превърна в бяг из вътрешните коридори на „Палацо Векио“ пред изненаданите погледи на няколко общински чиновници, с които се размина. Чу забързани стъпки зад себе си и разбра, че преследвачите му също тичаха.
— Stop! — извика глас, идващ някъде зад него. — Stop!
Да спре беше последното нещо, което историкът възнамеряваше да направи. Стигна до онази част от двореца, смятана за покоите на Лъв X, съзря стълбище и хукна нагоре, взимайки по две-три стъпала наведнъж. Бедрата го боляха от физическото усилие, задъхваше се и сърцето му биеше до пръсване, погледът му шареше във всички посоки в отчаяно търсене на възможности и нов път за бягство. Как би могъл да се измъкне от клопката?
Излезе пред вътрешния балкон на залата и се шмугна в една странична врата. Озова се в тесен коридор с вито стълбище, но разбра, че този път ще го изведе до задънена улица някъде на покрива, и предпочете да остане, където беше. Изчака няколко секунди, докато преследвачите излязоха над залата и съзнавайки, че скоро ще открият скривалището му, внимателно се промъкна покрай балкона и хукна по обратния път.
— Stop!
Надяваше се да не го забележат, но нямаше късмет. Преследвачите му го съзряха и се затичаха след него. Бърз като заек, Томаш слезе до Залата на петстотинте и тичешком мина през нея, за да избяга през главния вход, където тълпата още не се беше разотишла. Слезе по стълбите, като се блъскаше в хората, и стигна до фоайето, надявайки се да излезе на „Пиаца дела Синьория“ и така да се измъкне от засадата, но видя, че пътят му е препречен от още мъже и, обграден в преддверието близо до лъвските статуи, без други възможности за бягство, той се шмугна през една врата и се озова в малка зала. Дали отново бе в капан?
Изпаднал в паника, историкът се огледа наоколо и съзря таен изход, тесен и тъмен. Вмъкна се вътре, но там бе толкова тясно, че двете му рамена докосваха стените. Продължи напред, тъй като нямаше друга възможност. Коридорът го изведе на малка площадка с тясно спираловидно стълбище, което водеше към друг коридор и друга вита стълба. Той продължи, опирайки се в стените; задъхан и отчаян, вече нямаше представа къде се намира, но се изкачваше, докато не излезе в друга зала с врата. Стъпките на преследвачите му се чуваха наблизо. Бутна вратата и се натъкна на тъмна стая, чиито стени бяха покрити с картини с митологични сюжети.
Беше в капан.
Томаш не видя изход и все по-ясно чувайки стъпките на непознатите мъже, разбра, че беше въпрос на секунди да го хванат. Какво да прави? Имаше нужда от помощ и в този миг се сети за Ракел. Къде ли се беше дянала? Испанката беше полицай, нали така? Тогава какво чакаше, за да се намеси? Е, типично за тази професия. Полицията никога не е там, когато ти трябва! Агентката от Интерпол си бе намерила място сред публиката, за да слуша предварителното заседание по делото на Международния наказателен съд, и историкът не я видя повече. Дали бе забелязала подозрителните мъже? Въпросът се загнезди в съзнанието на Томаш, докато изчакваше неизбежната развръзка в стаичката, изгубена нейде в недрата на „Палацо Векио“ Дали преследвачите му, които всеки миг щяха да го заловят, вече не се бяха добрали до агентката от Интерпол? Тази вероятност го разтревожи. Затова ли не я видя никъде? Дали беше в ръцете им? Ами ако…