— Тук!
Усети как една ръка, появила се от нищото, го сграбчи и го дръпна към някаква дупка, зейнала на мястото на втората картина вдясно. Картината се отвори като врата и разкри мрачно и тясно пространство. Преди да успее огледа отвора, през който бе изтеглен, Томаш видя как картината затваря прохода и светлината угасна. Остана на тъмно на някакво странно място, обзет от усещането, че се е пренесъл в четвъртото измерение изгубена бездна сред алтернативни реалности.
— Какво става? — попита уплашено той, объркан от начина, по който се озова на това фантасмагорично място. — Кой е там?
— Шшшт! — прошепна женски глас в мрака.
Беше Ракел.
— Ракел, ти ли си?
— Тихо, казах!
Историкът я послуша и затвореното пространство зад стената потъна в тишина. От другата страна се чуваше разнопосочно ехо от стъпки и гласове. Задържайки дишането си, двамата разбраха, че преследвачите бяха стигнали до стаичката с митологичните картини и бяха объркани от изчезването на жертвата си. След няколко мъчителни секунди шумовете заглъхнаха и облекчени, двамата бегълци възстановиха дишането си.
— Какво е това? — прошепна Томаш, като едва се осмели да използва гласа си. — Къде сме?
— В таен проход — отвърна Ракел. — Хайде. Внимавай със стъпалата…
Лъхна го леко въздушно течение, сигурно доказателство, че оттук можеше да се излезе навън, и усети как ръката на Ракел го хваща за лакътя и го тегли надясно. Опасявайки се от онова, което се криеше в мрака, Томаш опипа пода с крак, докато не се блъсна в нещо — първото стъпало за нагоре. Двамата изкачиха четири стъпала, като се опираха на стените и пристъпваха внимателно, докато не се натъкнаха на невидима врата, която им пречеше да продължат.
— Таен проход, а? — усмихна се Томаш. — Как, по дяволите, го откри?
— Информирах се, естествено! — отвърна испанката с нервен смях. — Изглежда, че този таен проход е бил построен през Средновековието от член на фамилията Медичи, за да се крие в двореца. — Тя отново се засмя. — Отлична идея, а? Дойде ни като по поръчка.
— Така е — съгласи се той. — Липсват само факли да осветяват пътя ни.
Минаха през вратата и пристъпиха в тясно помещение с формата на куб. Подът бе покрит с изтъркани мраморни квадратни плочи. Виждаше се карарско бяло, сиенско червено и флорентинско зелено. Пространството бе осветено от малък отвор без стъкла, с решетка от старо желязо, от който се виждаха покривите на градските къщи. В стените на тайната стая имаше високи дървени врати — по три на всяка, общо дванадесет. Историкът отвори една от тях и съзря медни предмети и стъклени кани, подредени върху лавици.
— Алхимически кабинет.
След като провери третата врата, намери дебело въже, като онези, които използваха моряците. Томаш го взе и провери здравината му. Доволен от теста, той се приближи до прозореца и надникна долу. От земята ги деляха два етажа. Без да се колебае, завърза въжето за желязната решетка на прозореца.
— Какво правиш? — попита Ракел, обезпокоена от действията на португалеца. — Eres loco?[133]
Историкът дръпна два пъти силно възела, за да изпита здравината му. Уверявайки се, че въжето е добре завързано, той хвърли другия край долу и се обърна към спътницата си.
— Вие от Интерпол имате изпити за физическа издръжливост, нали? — попита той с предизвикателен тон. — Сигурен съм, че ще успееш да се спуснеш оттук.
Без да чака отговор, той се качи на прозореца и хващайки здраво въжето, мина от външната страна на сградата и започна да се спуска по стените на „Палацо Векио“. Погледна нагоре и видя испанката да повтаря движенията му. Спускането бе сравнително бързо. Ръцете му бяха сграбчили въжето, краката му се опираха във фасадата, сякаш вървеше назад, докато не усети, че е близо до земята и, пускайки въжето, скочи на улицата.
Няколко секунди по-късно спътницата му повтори процедурата и се озова до него на „Виа дела Нина“.
— Уф! — въздъхна Ракел с облекчение, замаяна от чистия въздух. — Този път наистина се измъкнахме!