Агнес Шално се усмихна.
— Сигурно е съвпадение…
— Сигурно — отвърна Томаш. — Третото нещо, което разбираме от тези разговори, е, че страните от центъра на ЕС — Франция и Германия — също имат вина за дълговата криза на страните от периферията. В началото на кризата германците с право обвиниха страните от периферията, че харчат безнаказано. Онова, което не казаха обаче, е че самите те — Франция и Германия — са насърчавали същите тези страни да задлъжняват повече, отколкото могат да си позволят. Германия и Франция са използвали периферията, за да финансират косвено собствените си фирми, притискайки страните, по-специално Гърция и Португалия, да започнат пагубни проекти, които очевидно не са били в състояние да платят. Тоест цялата тази морална реторика, която сега демонстрират и която изглежда напълно уместна, е пропита от най-чисто лицемерие. Управляващите на страните от периферията заслужават да седнат на подсъдимата скамейка по делото за престъпления срещу човечеството и да отговарят за пагубните решения, които са взели и които са довели до тази криза. Но управляващите на страните от центъра също трябва да поемат отговорност за делата си. Уместно е да припомним, че Португалия, една от най-старите европейски държави, е фалирала по-малко пъти от Германия и Франция например. Следователно фалитът не е непременно нещо заложено в португалските гени, както някои намекват.
Двамата прокурори от Международния наказателен съд се спогледаха. Осъзнаваха, че задачата им никак не е лесна. Как щяха да призоват на подсъдимата скамейка освен управляващите на Гърция, Португалия и Испания, президентите на Франция и канцлерите на Германия?
— Всичко това е много интересно — каза Агнес Шално. — Но предвид материалите, с които разполагаме, се опасявам, че няма да можем да продължим процеса.
Заключението й изненада португалския историк.
— Така ли? Защо?
— Защото не знаем какъв е произходът на парите, с които лидерите на страните от периферията са финансирали тези проекти — обясни тя. — В крайна сметка европейските средства покриват само част от разходите, нали? Не е възможно да продължим, без да сме изяснили тези въпроси…
— Мислите ли, че двамата френски техници не са записали и това? — попита Томаш с предизвикателен тон. Погледът му се спря върху компютъра, на който вървеше дискът. — Ако е така, грешите.
LXXIII
Атмосферата в злата на Уфици беше напрегната, сякаш в пространството се бе спуснала гъста мъгла. Томаш приближи пръста си до бутона play на лаптопа. Преди да го натисне обаче, той се взря в главния прокурор на МНС.
— Следващото видео, заснето от двамата французи, засяга именно начина, по който банките на централните страни финансирали разходването на средства в страните от периферията — каза той. — Сега ще проследим един телефонен разговор между германски и американски банкер. След среща с испанския министър на благоустройството германският банкер е останал сам в кабинета, без да знае, че го наблюдават. Стационарният телефон, който е ползвал, също е подслушван, което ще ни позволи да чуем и думите на събеседника му от Ню Йорк.
Томаш натисна play и стартира видеозаписа. На екрана се виждаше дебел мъж с вратовръзка, който седеше зад бюрото и набираше някакъв номер.
— Hallo, Джон? Обажда се Матиас Глок от Munchner Eurobank, как си?
— HU Мати! Как върви, old pall.
— Wunderbar. Слушай, Джон. Тъкмо приключих една среща с министъра на благоустройството на Испания. Поиска десет милиарда евро за финансиране на още една високоскоростна линия. Дали разполагаш с толкова пари?
— При каква лихва, Мати?
— Обичайната, разбира се.
— Обичайната лихва е много ниска, Мати. Вече ти преведох пет милиарда за магистрали в Португалия, още седем милиарда за субсидии на клиентите на гръцкото правителство, а сега ти искаш още десет милиарда за испанците? Вече изпратихме тридесет милиарда за благоустройствени проекти в Испания и още петнадесет милиарда за пазара на недвижими имоти в Ирландия! Тези хора пръскат пари като луди! Дали после ще ги върнат?
— Ach, Джон, що за въпрос? Нали знаеш, че всички сме в еврозоната? Сега всички сме едно, mein Freund! Да отпуснеш кредит на испанец или португалец, е като да го дадеш на германец.