Думите на съдията смутиха двамата прокурори.
— Но ако виновните за кризата няма да бъдат съдени, защо си даваме целия този труд? — възмутена, попита Агнес Шално.
— За какво е този съдебен процес? Нима си мислите, че аз и моите колеги се стараем за нищо?
— Още ли не сте разбрали? — презрително попита Аксел Сит. Pauvre idiote! Делото бе образувано, за да осигурим зрелище на народа, да се създаде впечатление, че работим, като всъщност правим абсолютно нищо! Когато един политик иска да потули неудобен случай, какво прави той? Нарежда да се проведе разследване! — Съдията махна с ръка към Томаш и Ракел — Тези двама нахалници и нещастниците, на които им хрумна злополучната идея да запишат разговорите в сградата на Европейската комисия, както и онзи негодник Филипе Мадурейра, провалиха всичко! Ако не бяха тези няколко камъчета под колелата, планът щеше да мине като по вода. Щяхме да предявим няколко обвинения срещу отговорните за кризата от 2008-а американци, да изложим малко факти за дерегулираните финансови пазари, щеше да има размяна на остри реплики от двете страни на Атлантика и в края на краищата всичко щеше да остане постарому.
В залата настъпи неловка тишина; председателят на Европейската комисия изглеждаше сигурен в себе си, а полицаите и прокурорите бяха объркани и не знаеха как да постъпят.
— И нещата наистина ще останат така — заключи Томаш с примирена усмивка, продължавайки мисълта на съдията. — Постарому.
Аксел Сит се обърна към Томаш и му хвърли развеселен поглед.
— Бързо схващате, топ cher професор Нороня — отбеляза той с дяволита усмивка, която танцуваше по устните му. — Умник сте вие. — Той поклати глава. — Прав сте, знаете ли? Както казваме у нас, plus да change, plus с 'est la тете chose[156].
Президентът на Европейската комисия му обърна гръб и вдигна ръка, давайки знак на карабинерите да му направят път. Италианските полицаи погледнаха агентите от Интерпол и прокурорите от МНС, които не помръдваха, неспособни да реагират, след което се отместиха, един от тях отвори вратата и с лек поклон пусна председателя на Европейската комисия да мине. С походка, която излъчваше гордост, величие и решителност, и неотклонния поглед на човек, който знае, че е недосегаем, Аксел Сит се стопи в мекия здрач, обгръщащ внушителната сграда на Уфици; следваше го единствено ехото от стъпките му по мраморния под на тихите коридори.
LXXV
На Томаш, който бе прекарал последните две нощи в пътуване — първата в камиона, а втората във влака, уютната стая в третокласния хотел в околностите на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ му се струваше по-комфортна от апартамент в „Риц“.
След като си взе душ за пръв път, откакто бе напуснал апартамента си в Лисабон, за да посети майка си в Коимбра преди два дни, той се излетна на леглото и усети клепачите си натежали. Знаеше, че тази нощ ще спи дълбоко. Но имаше нещо, което трябваше да свърши, преди да заспи. Погледът му се спря върху дисплея на електронния часовник на нощното шкафче.
Два и половина сутринта.
Не беше най-подходящият час да се обажда на някого, нали? Само че въпросът бе спешен и той нямаше да се успокои, докато не го разреши. Кошмарът, който бе преживял през последните четиридесет и осем часа, го бе държал под напрежение до такава степен, че не бе имал възможност да се занимае с проблема, но сега, когато вече никой не го преследваше и най-сетне имаше свободен достъп до телефон, трябваше да го разреши. Вдигна слушалката на телефона в стаята и набра цифрите, като започна от международния код нула-нула, кода на Португалия — три-пет-едно, и накрая номера.