Сигналът свободно прозвуча три пъти.
— Дом за отдих, добър вечер.
Отговори му сънен женски глас, вероятно на нощната дежурна.
— Добър вечер, госпожо — каза той спокойно, съзнавайки, че часът не е особено подходящ. — Простете, че се обаждам толкова късно. Аз съм синът на дона Граса Нороня, една от настанените в дома. Можете ли да ми кажете дали майка ми е добре?
От другата страна на линията се чу нещо като прозявка.
— Разбира се — отвърна жената, очевидно отегчена. — Защо?
— Ами… имах проблеми с месечната такса и ми дадоха срок до тази нощ, за да разреша ситуацията, иначе… иначе майка ми ще бъде изписана утре сутринта в осем. Знаете ли нещо за това?
— Аз съм само помощничка, не знам нищо за тези неща. Ако става дума за административни въпроси, ще трябва да се обадите утре сутринта.
— Да, но тогава може да е твърде късно, защото тя… ще бъде изключена от дома, нали? Исках да разреша въпроса, преди това да се случи, както, предполагам, разбирате.
— Както ви казах, аз съм само помощничка — отвърна жената с тон, който издаваше раздразнението й. — За административни въпроси, моля, обадете се утре сутринта.
Гласът от другата страна на линията започваше да звучи като на запис. Томаш разбра, че тя няма да може да му помогне.
— Дали случайно имате телефона на госпожа директорката?
— Госпожата не е тук.
— Разбира се, че не, но имате ли телефона й?
Жената се поколеба.
— Не може да се обаждате на госпожа директорката в този час — отвърна възмутено тя накрая. — Моля, обадете се утре.
Не беше лесно да се разбере с тази жена.
— Имате право — каза Томаш с все така мек глас. — Но както вероятно разбирате, проблемът е, че бих искал да избегна изхвърлянето на майка ми на улицата утре сутринта. Затова спешно трябва да говоря с госпожа Мария Флор.
— Обадете се утре.
Томаш масажира скалпа си с върха на пръстите, сякаш се надяваше, че така ще му хрумне как да убеди упоритата служителка.
— Слушайте, наистина ли няма някакъв начин да…
— Вече ви казах да се обадите утре!
Последните думи бяха изречени по-остро, сякаш жената си показваше, че търпението й се изчерпва.
Томаш въздъхна.
— Добре тогава. Много благодаря.
Затвори и зарея поглед през прозореца. Над покривите се виждаше осветеният купол на катедралата, но архитектурните чудеса на Флоренция бяха последното, за което можеше да мисли в момента.
Сега, след като се бе измъкнал от невероятната каша, в която се бе забъркал, трябваше да разреши проблема с дома, преди да изхвърлят майка му, но късният час и разстоянието го оставяха с вързани ръце.
Всъщност не беше сигурен дали вече има достъп до банковите си сметки. Властите най-вероятно не бяха имали време да се погрижат за това. Дори подозираше, че за да стане това, ще трябва да подаде молба в Лисабон и да се оплете в сложни бюрократични процедури. При това положение за какво му беше да разговаря с Мария Флор? Директорката ясно му бе казала, че собствениците не се нуждаят от обяснения, а от липсващата сума. А истината е, че той нямаше достъп до собствените си пари.
Единственото, което можеше да направи, бе да отиде да я вземе от дома, докато получи достъп до банковите си сметки. Само че той се намираше във Флоренция и дори да хванеше първия сутрешен полет, в най-добрия случай щеше да пристигне в Лисабон в ранния следобед, като освен това трябваше да направи връзка до Коимбра и да пристигне там два часа по-късно. През това време само бог знае какво може да се случи с майка му. Как да се измъкне от тази каша?
Почукване по вратата го изтръгна от мислите му. Изненадан, че някой го търси в такъв късен час, Томаш се уви в хотелската хавлия, отвори вратата и надникна в коридора.
— Може ли?
Беше Ракел.
— Случило ли се е нещо?
Красивата испанка, загърната в бял халат, измъкна ръце иззад гърба си, показвайки бутилка италианско шампанско и две чаши.
— Донесох ги, за да празнуваме — каза тя с безгрижна усмивка. — Кошмарът ни свърши и това ми се струва отличен повод, за да импровизираме една малка фиеста, не мислиш ли?
Томаш отвори широко вратата и й направи знак да влезе.