— Да започваме.
Агентката от Интерпол нахлу в стаята и напълни чашите с шампанско.
— Quepasa? Потънали са ти гемиите…
— Заради майка ми. Тревожа се за нея.
— Майка ти ли? — учуди се испанката. — Случило ли се е нещо?
Историкът поклати глава; да разказва за ситуацията с майка му, бе прекалено сложно и безполезно, защото Ракел не можеше да му помогне.
— Не, нищо. Забрави за това. — Томаш се взря в чашите, които тя току-що бе напълнила, и се опита да се отърси от тревогите, макар и само защото не можеше да стори нищо в момента. — Е, за какво е шампанското?
Гостенката му подаде едната чаша и вдигна високо другата.
— Salud!
— Наздраве!
Историкът бе жаден и изпи чашата на един дъх с притворени очи. Когато отново ги отвори, едва не изпусна чашата. Халатът на Ракел се бе свлякъл в краката й и тя стоеше гола пред него. Тялото й бе стройно и изваяно, гърдите й се повдигаха от учестеното дишане, смарагдовозелените й очи блестяха.
— Фиестата върви с екстри… — измърка тя, като се плъзна по чаршафа и протегна приканващо ръка. — Направи онова, което започна в залата на демоните, carino…
— Шампанското не беше лошо — прошепна португалецът, съзерцавайки красивото й тяло, — но основното ястие изглежда великолепно.
Испанката се засмя дяволито и с бързо движение дръпна хавлията, с която се бе покрил, оставяйки го напълно гол.
— Hola! — възкликна тя, поглъщайки с поглед онова, което виждаше. — И аз не мога да се оплача…
Томаш скочи в леглото и подобно на корабокрушенец, потъна в ласки със стонове и въздишки, усещайки горещата, пулсираща кожа на гърдите и дупето под пръстите си. Затвори очи, тя се задъхваше от желание. Телата им танцуваха в синхрон, устните им се притискаха влажни, копнеещи и ненаситни, с изгарящата жажда на обезумели любовници, изгубени в задъхана симфония от стенания — сблъсък между лед и пламък, кинжал върху копринена възглавница, танц с ускоряващ се ритъм — в началото бавен, за да се насладят докрай на ласките, вкусвайки нежната сладост на момента, а после все по-бърз, докато телата жадуваха още и още…
— Не! — внезапно промълви той. — Не!
Отдръпна се от нея и се обърна на другата страна. Изненадана, Ракел отвори очи, без да разбира какво се е случило.
— Quepasa? — попита тя, разтревожена и объркана. — Какво става?
Португалецът поклати глава, очите му бяха затворени.
— Не.
Тя подпря главата си на лакът и се взря в него.
— Какво не?
Томаш си пое дълбоко дъх и поклати глава.
— Прости ми, но не мога — прошепна той. — Не мога, не мога…
— Защо? Какво става?
Португалецът махна с ръка към вратата на стаята.
— Не си виновна ти, няма нищо общо с теб, но… имам нужда да остана сам.
Испанката отвори уста да каже нещо, без да знае какво да мисли.
— Искаш да си тръгна?
— Да, моля те — потвърди той. Не му се обясняваше. — Извинявай, но не мога. Трябва да остана сам.
Ракел скочи от леглото и с рязко движение навлече халата си. В гърдите й се надигаше гняв, лицето й бе почервеняло от възмущение.
— Cabron de mierda! — процеди тя. — Hijo de put a, coho de maricon![157]
Без да се обръща, тя изхвърча от стаята като ураган и хлопна вратата. Най-сетне останал сам, Томаш се сви в леглото и дръпна чаршафа, като сам не разбираше какво бе направил и защо. Единственото, което знаеше е, че докато целуваше и любеше тази жена, която така неочаквано бе отблъснал, в съзнанието му бе изникнало едно лице, толкова ясно, че бе неспособен да продължи. Лице, което се бе появило пред очите му, бе вцепенило тялото му и го бе заставило да спре.
Мария Флор.
Епилог
Небето над боровете вече притъмняваше и гаснещите лъчи на слънцето се превръщаха в пурпурни отблясъци на хоризонта, когато в тишината на площадчето се вряза звукът от автомобилни спирачки. Синият фолксваген паркира с трясък пред сградата в боровата горичка с мотор, изтощен от бясното препускане от Лисабон до Коимбра. Тишината се завърна едва когато двигателят изгасна. Чу се отваряне на врата, шофьорът скочи на тротоара, забързано изтича до вратата и натисна звънеца.
Отвътре се чуха стъпки и една жена с бяла престилка отвори вратата на дома и надникна навън.
— Къде е майка ми?
Разтревожен и нетърпелив, Томаш изрече този въпрос спонтанно, без дори да поздрави.
— Добър ден, професор Нороня — отвърна тя с професионална усмивка. — Идвате да видите дона Граса?
— Къде я откараха?