Томаш настойчиво се взря в нея и скръсти ръце като сърдито дете.
— Вече ми е ясно, че се опитвате да смените темата — отбеляза той. — Но аз няма да мръдна оттук, докато не ми обясните по какъв начин е била уредена ситуацията с майка ми. Подозирам, че тук има някаква мистерия, и бих искал да си я изясня.
— Я, колко сте упорит! — възрази тя, повдигайки вежди. — Винаги ли сте такъв?
— Винаги — отвърна той. — Е, кажете ми, как се реши проблемът?
— Няма значение, Томаш. — Тя се настани удобно на стола си. — Слушайте, на ваше място бих я завела до центъра. Дона Граса е хвърлила око на една рокля, която…
— Престанете да сменяте темата, защото няма да мръдна от тук — предупреди я той. — Аз съм неин син и съм отговорен за пациент на дома, така че имам право да знам какво е положението с таксите. — Той наклони глава настрани. — Или нямам?
Директорката преглътна.
— Имате.
Гостът продължаваше да стои непреклонно, със скръстени ръце и вдигнати вежди.
— Е? — настоя той. — Изплюйте камъчето.
— Проблемът с майка ви е решен — заяви тя плахо. — Не е нужно да се притеснявате повече за този месец.
— Разбрах, че е уреден — отвърна той. — Но как се случи това?
Мария Флор преглътна отново.
— Липсващата сума е платена.
Изненадан, Томаш трепна.
— Платена ли? — учуди се той. — Кой плати?
Директорката на дома се сви на стола си и шоколадовите й очи се втренчиха в пода, неспособни да го погледнат.
— Аз.
В кабинета настъпи неловка тишина.
— Вие? — попита Томаш, когато си възвърна дар слово, все още слисан от онова, което току-що бе чул. — Платили сте липсващата сума за таксата на майка ми? От джоба си?
Мария Флор само кимна, все още със сведен поглед и свито гърло, неспособна да го изрече отново.
— Защо? — попита той изумен. — Защо го направихте?
Директорката най-сетне вдигна поглед и се взря в него.
— Не можех да позволя да я изхвърлят на улицата! — отвърна тя твърдо и с внезапно проблеснал плам в очите, който Томаш бе предусещал, но никога не бе виждал. — Защото съм тук, за да се грижа за хората, а не просто за да имам работа! Защото светът може да се е обърнал с главата надолу, но аз поне все още знам какво е важно за мен и какви са отговорностите ми! Защото в крайна сметка имам достойнство и знам, че животът е много повече от това да продаваш душата си за шепа жълти стотинки!
Говореше разпалено, с въодушевлението на човек, който знае кой е и накъде отива, и в този миг на Томаш му се прииска да я прегърне, да я целуне и да направи онова, което миналата нощ не бе успял с Ракел. Но се въздържа. До този момент отношенията му с Мария Флор бяха строго делови; тя бе директор на дома, а той — син на жена, която живееше там. Все пак бе очевидно, че бяха прекрачили някаква невидима граница и връщане назад нямаше.
Когато Мария Флор замълча, Томаш й благодари от свое име и от това на майка си за проявената съпричастност. Дори си помисли да й върне сумата, която тя бе извадила от джоба си, но му беше неудобно. Разбираше, че това би било оскърбление за великодушието й и чисто човешкия жест, и затова се въздържа. Той й благодари, докато не му останаха думи, и разбра, че я кара да се чувства неудобно, защото с постъпката си тя не търсеше признание, а просто бе сторила онова, което вътрешният подтик й диктуваше, и всъщност го бе направила за себе си.
Двамата замълчаха неловко, сякаш на мястото на онази граница, която бяха престъпили, бе израснала невидима, но странно осезаема преграда. Чувствайки, че няма какво повече да каже, смутен от напрегнатата тишина, гостът се надигна от мястото си и промърмори, че вече е късно и е време да си върви.
Директорката му отвърна с някакви любезности, които той дори не разбра — толкова объркан се чувстваше. Когато стигнаха до изхода на дома обаче, Томаш спря и се взря в ясните и топли кафяви очи. Опита се да каже нещо, с което да опише урагана от вълнение, който бушуваше в душата му, но от устните му не излезе нито звук и съкрушен, се отказа. Вдигна ръка за довиждане и се отправи към колата си. Неговата свенливост бе победила куража му, някаква нерешителност заглушаваше дързостта му, разумът владееше емоциите. Помисли си, че трябва да бъде разумен, да прояви уважение към тази жена и нейния жест и да не върши глупости.
Спря насред пътя, копнеейки да не се подчини на разума, сърцето му се бунтуваше срещу общоприетите норми, цялото му тяло въставаше. Защо да не послуша интуицията си? Защо да не се отдаде на сладкото изкушение на тази лудост? Защо да не послуша гласа, който му шепнеше, че трябва да се осмели? Той се обърна и я погледна отново, възвърнал самообладанието си. Дързостта му най-сетне бе победила. Мария Флор още беше до вратата на дома с блестящи очи и поруменяло лице. Косата й бе разрошена от хладния северен бриз, сякаш току-що настъпилата нощ копнееше да я прегърне, както и той самият.