Нямаше смисъл да гадае. Той поклати глава и изхвърли въпроса от мислите си; всичко с времето си. Щеше да разбере на следващия ден.
VIII
Тихото бръмчене на климатика и сумрачната обстановка на облицованите в дърво стени придаваха на приемната пред деканския кабинет спокойствие и уют, преразполагащ към лека сънливост. Томаш пристигна във факултета в уречения час. Секретарката на декана го бе помолила да изчака на канапето, което бе толкова меко, че му се прииска да подремне. Тази сутрин историкът бе станал рано, за да избегне трафика в столицата. Макар и не толкова интензивен, както други години, в тези часове трафикът бе доста изнервящ. Потънал в сладък унес, към който го приканваше уютната обстановка на кабинета, той направи усилие да остане буден и да надвие тежестта в клепачите си, но без особен успех.
— Господин професор? — прошепна женски глас. — Господин професор, чувате ли ме?
Томаш скочи изплашен, със замъглен от съня поглед, и съзря Грасиете Баталя пред себе си.
— Извинете — произнесе смутено. — Изглежда, съм задрямал.
Секретарката пусна в ход професионалната си усмивка.
— Добре сте направили — каза тя със същия мек тон и направи жест към съседната врата. — Господин деканът вече може да ви приеме. Заповядайте, моля.
Историкът потисна прозявката си и се изправи. Щеше му се да се протегне, но се въздържа и дискретно раздвижи мускулите си. Следвайки указанията на секретарката, той се отправи към деканския кабинет. През открехнатата врата видя началника си, седнал зад писалището, да подписва някакви документи.
— Може ли?
Деканът на факултета вдигна поглед над очилата, кацнали на носа му.
— O, професор Нороня! — Той се изправи и посрещна госта си с протегната ръка. Посочи канапето. — Влезте, заповядайте! Настанявайте се!
— Благодаря.
Със сковани жестове, чувствайки се като мумия в костюм, Томаш се настани на посоченото място, а домакинът му седна в креслото срещу него.
— Ще пиете ли кафе?
— Не, благодаря. Вече пих.
В този момент деканът се взря в израненото лице на служителя си.
— О, какво ви се е случило? — изненадано попита той. — Да не ви е блъснала кола?
Историкът докосна подутината на лявото си око с върха на пръстите си и се поколеба; би могъл да измисли някакво извинение, както правеше напоследък, когато го попитаха за синините по лицето, но беше пред декана на факултета и му се стори редно да каже истината.
— Една глупост, която ми се случи в Гърция — обясни той. — Поканиха ме за експертно мнение за авестийски ръкопис, открит неотдавна в Атина, и попаднах на антикризисен протест. Накрая стана меле и… виждате… аз го отнесох. — Сви рамене в жест на примирение. — Рисковете на професията, нали?
— Какъв ужас! — възкликна деканът. — Отидохте ли в болница да ви прегледат?
— Да, всичко е наред.
Домакинът невярващо поклати глава, като продължаваше да се взира в синините по лицето на преподавателя.
— Виж ти докъде са стигнали нещата! Нима положението там е толкова зле?
— Нямате представа.
Деканът замълча за момент, вероятно размисляйки върху събитията, които се случваха в периферията на Европа. Двамата мъже се познаваха покрай кратки случайни разговори; в крайна сметка имаха различно обкръжение, а и факултетът беше огромен и не всички преподаватели се засичаха. Деканът на Факултета по социални и хуманитарни науки в Нов Лисабонски университет се казваше Жуао Агуа и бе дошъл от катедра „Наука и комуникации“, докато цялата кариера на Томаш бе минала в катедра „История“.
Преподавателите от различните катедри се срещаха рядко, предимно на академични съвети или на събрания на факултета.
Жуао Агуа си пое дълбоко дъх.
— Както знаете, нашето положение също не е розово — започна той. — Кризата обхвана цяла Европа и след Исландия, прибалтийските страни, Източна Европа, Гърция и Ирландия Португалия бе ударена с всичка сила от този разрушителен ураган, преди да продължи към Испания и Италия. Откакто МВФ, Европейската централна банка и Европейската комисия се настаниха тук, има само съкращения, съкращения, съкращения… Безработицата се увеличи, а рестриктивните мерки нямат край.
— На мен ли го казвате? — отвърна Томаш. — Намалиха ми заплатата и увеличиха данъците. Животът става все по-труден и изглежда, че нещата няма да се оправят скоро.
— Големите съкращения са в здравеопазването, социалното подпомагане и транспорта, където разходите очевидно са огромни, но този срив засяга всички държавни сектори и, за съжаление, Министерството на образованието.