— Чух, че хиляди учители от средното образование не са били преназначени, нали?
— Какъв ужас! — възкликна деканът.
— Това, което ни спасява, е университетската автономия — отбеляза Томаш. — Иначе и нас щяха да погнат.
При тези думи домакинът се закашля. Отпи глътка вода и се опита да успокои дишането си.
— Да, но проблемът е, че тази автономия си има граници — обясни той. — И най-големите ограничения са свързани именно с финансирането. Както знаете, държавата няма пари и затова престана да бъде основен спонсор на университетите. За да компенсираме загубата на тези фондове, ние се обърнахме към частни спонсори и провеждането на проучвания, насочени към пазара и финансирани от бизнеса. Тази дейност се превърна във важен източник на пари. Друг източник са семестриалните такси, разбира се. Проблемът е, че кризата засяга и частния сектор, който сви разходи те си и преустанови поръчките. Отразява се и на семействата, които нямат пари да плащат таксите. Все повече студенти напускат университета поради липса на средства. Тоест държавата, частните фирми и студентите започнаха да плащат по-малко, което означава, че в университетите постъпват по-малко пари. Ситуацията започва да става нетърпима.
— Тогава, предполагам, е необходимо да се съкратят разходите.
— Така е, ние точно това правим. Следим разходите за ток, фотокопия, материали, санитарни консумативи, книги… с две думи — пестим от всичко, от което можем.
В кабинета настъпи неловка тишина.
— И какво?
Деканът поклати глава.
— Не е достатъчно.
— Как така не е достатъчно?
— Не е.
— Трябва да е — настоя Томаш. — Разходите трябва да отговарят на приходите, това е ясно. Въпросът е да се определи къде университетът харчи най-много и да се действа там.
Жуао Агуа се размърда на мястото си; изглеждаше притеснен и неговият служител разбра, че това не е свързано с креслото, в което седеше, а с темата на разговора.
— Основните ни разходи са за заплати — каза той. — По-точно на преподавателите.
— Наистина ли? — учуди се Томаш. — Нямах представа. Какъв дял в разходите на университета заемат преподавателите?
— Повече от деветдесет процента.
Като чу тези думи, Томаш зяпна. За миг си помисли, че не е чул добре. Цифрата бе толкова невероятна, че може би бе грешка, но угриженото изражение на събеседника му не оставяше никакво съмнение. Беше чул правилно.
— Деветдесет процента?
Деканът кимна.
— Опасявам се, че да.
— Но… но как е възможно? — все още слисан, попита историкът. — Няма ли други разходи?
— Има, разбира се. Но те са второстепенни. Помислете, един университет се състои предимно от преподаватели и студенти. Всичко останало, ако се замислите, не е толкова важно. Това са сградите, административните служители и хигиенистите — по-голямата част от тях с ниски заплати. Основният дял от разходите се пада на преподавателите, както е очевидно. Вярвате или не, те харчат повече от деветдесет процента от годишния бюджет.
Томаш бе смаян; никога не си бе представял, че университетите харчат толкова за преподаватели. Но те действително представляваха най-големите активи на учебните заведения.
Без тях нямаше да съществуват.
— И… и сега какво?
— Трябва да намалим разходите — повтори деканът. — Приходите ни паднаха и както вие преди малко отбелязахте, разходите трябва да отговарят на тази действителност. Затова изготвихме програма за съкращаване на преподавателското перо. Цяла седмица посрещах в кабинета си нещатните преподаватели, за да им обясня ситуацията и да им кажа, че за съжаление, няма да можем да разчитаме на тях, както ни се иска, поради тежката ситуация, в която се намираме.
В стаята отново настъпи тишина, по-неловка от когато и да било. Томаш се взря в домакина, опитвайки се да осмисли значението на думите, които току-що бе чул. Самият той, даде си сметка, не беше тук на заплата и бе повикан при декана.
— Извикахте ме тук, за да… за да ме уволните?
Неспособен да се сдържи пред този директен въпрос, Жуао Агуа заби поглед в черешовия под на кабинета си. Деканът преглътна сухо, преди да събере кураж да погледне в очите шокирания си събеседник.
— Много съжалявам, Томаш.
IX
Една огромна и дълбока празнота се настани в живота на Томаш. Онази сутрин се прибра вкъщи с тежка болка в гърдите и се просна на леглото, чувствайки се изоставен и по-ограбен от всякога. Сякаш току-що го бяха обявили за безполезен, за провалил се, за нищожество, смален до незначителност, унижен, изхвърлен като парцал.