Сломен.
Да, това бе думата, която най-добре описваше душевното му състояние. Беше сломен. Сломен от живота, от университета и от кризата. Проклетата криза, която вземаше жертвите си от 2008 година и приближаваше с коварна злост, накрая го застигна. Сякаш бе получил юмрук в стомаха. Не юмрук, а ритник. Разтърси го целия, уязви най-дълбоката му същност, срази го с погубващата невинност на три думи.
„Много съжалявам, Томаш.“
Думите, които бе чул преди час, още отекваха в главата му. Деканът каза, че много съжалява. Съжаляваше ли наистина? Какъв глупак! Колко е лесно да кажеш на някого, че съжаляваш, и да продължиш с „довиждане, имам много работа“. Деканът съжаляваше, но оставаше на службата си, чувстваше се удобно, с осигурена заплата, съвестта му несъмнено бе чиста; бе уволнил свой подчинен със заучени фрази и подобаващо съчувствено изражение, но вероятно в този час вече бе забравил за случката и се забавляваше, опипвайки гърдите на секретарката си.
Томаш не беше забравил. Всъщност проблемът беше негов, нали? Проблемът на декана се свеждаше до обявяването на решението му, а проблемът на историка бе да живее с последиците от това решение. Пое дълбоко дъх и се насили да не мисли за обидата и унижението и да си внуши, че деканът просто си върши работата. Нищо лично, помисли си той.
— Нищо лично, друг път! — прошепна гневно той, изговаряйки на глас мислите, които бушуваха в главата му. — За него може и да не е лично. Глупак! Но за мен е!
Обърна се в леглото и се опита да мисли за друго. Колко самотен се чувстваше! Липсваха му жена му и дъщеря му, от които си бе тръгнал. Празнотата му причиняваше болка и отнемаше въздуха в дробовете му. Чувстваше се ужасно самотен и би направил всичко, за да заживее отново с хората, които бе изгубил. Но реалността бе друга. В Тибет беше научил, че животът е непрекъсната промяна и страданието се състои в неспособността да приемеш тази жестока истина. Животът е промяна. Ако искаше да оцелее, да се съвземе, ако желаеше втори шанс, трябваше да повярва в това.
Животът е промяна.
Тази мисъл се запечата в съзнанието му и той се вкопчи в нея като в спасителен пояс. Щом животът е промяна, онова, което му се бе случило, беше просто отражение на тази реалност. Със сигурност всичко това бе много по-лесно да се опише, отколкото да се възприеме. Но трябваше да го направи и да живее с реалността. Животът бе промяна: собственият му живот току-що се бе променил. Колкото по-бързо успееше да го възприеме, толкова по-скоро щеше да се съвземе. И за да го постигне, трябваше да се бори.
Да се бори.
Тази мисъл му даде сили. Томаш стана от леглото с неочакван ентусиазъм, решен да превърне слабостта в сила. Отиде до бюрото за бележника с телефони. Щом Нов лисабонски университет се лишаваше от неговите услуги, други университети бяха готови да убиват, за да го имат в редиците си. Можеше ли да се съмнява?
Когато затвори телефона за последен път днес, вече минаваше пет следобед и усещането за поражение отново вземаше връх. Беше се обадил в Лисабонския университет, в Католическия университет, в университетите в Коимбра, Порто, Миньо, Евора; опита в частните университети като Лузитанския, университета „Фернандо Песоа“ и други.
Всичките му контакти, всичките му телефонни разговори се оказаха безполезни. Резултатът бе нулев.
„И тук сме в криза“, казал бе колегата му в Коимбра. „Съкращаваме преподаватели, намаляваме разходите, закриваме специалности. Държавата плаща малко, частните фирми изнемогват и намалиха заявките, студентите се отказват, защото семействата им не могат да плащат образованието им; положението е тежко и ще става още по-тежко. Казват, че правителството ще прави още съкращения, че „Тройката“[28] ще наложи нови изисквания и пазарът ще продължава да се свива.“ Докато провеждаше телефонни разговори, за да уреди нещо, и търсеше номера на катедрата по история в университета в Порто, мобилният му иззвъня. Взря се в него обнадежден. Дали най-сетне ще получи положителен отговор?
— Професор Нороня?
От другата страна на линията прозвуча женски глас, който Томаш не успя да разпознае; може би секретарката на някой ректор с предложение, което да го извади от дупката, в която бе пропаднал.
— Да, аз съм. С кого говоря?
— Казвам се Мария Флор…
— Как?
— … от Дом за отдих.
Тъй като мислеше за разговорите си с университетите, на историка му бяха нужни няколко секунди, за да разбере. Обаждаше му се директорката на дома, където живееше майка му.
28
Европейската комисия, Европейската централна банка и МВФ — институциите, които участват в организацията по отпускането на заеми на правителствата на Гърция, Кипър, Ирландия и Португалия. — Б. пр.