Петнадесет минути по-късно той скочи на тротоара и се отправи към целта си — бяла старомодна сграда, един от онези грозни мравуняци, построени през 60-те и 70-те години, с ужасяващи остъклени тераси с алуминиева дограма. Голяма опашка от хора изпълваше тротоара пред входа и Томаш заговори последния човек на опашката — младеж с гъста брада и разрошена коса.
— Това ли е опашката за трудовата борса?
— Да.
— По дяволите, огромна е!
Младежът се усмихна апатично.
— А още е осем сутринта — отбеляза той. — Почакайте един час и ще видите. — Посочи един стълб далеч от тях. — Виждате ли онзи стълб до светофара? След малко опашката ще стигне и дотам.
— Сериозно? Толкова рано?
— Хората искат да получат номера си по-скоро. Иначе рискуват да не бъдат обслужени. Затова някои идват тук още в пет сутринта. Разотиват се едва когато центърът отвори и служителите започнат да раздават номера. Който дойде по-късно, ще остане без номер.
Положението беше по-лошо, отколкото Томаш си бе представял. Разбира се, слушаше по новините, че безработицата се увеличава, но винаги бе смятал, че журналистите преувеличават. В интерес на истината, досега той и хората около него имаха работа. Но когато тази сутрин се нареди на опашката пред трудовата борса, най-накрая си даде сметка за истинското измерение на проблема; размерът на опашката в този час бе показателен.
— Лоша работа, нали? — каза Томаш на младежа, с когото бе завързал разговор. — От колко време търсите работа?
— Една година.
— Толкова време? С какво се занимавате?
Младежът въздъхна.
— Записах право и когато завърших, станах служебен защитник. Проблемът е, че държавата плаща с повече от година закъснение… ако изобщо ти плати! Имам колеги, които работиха седем-осем години, без да получат възнагражденията си. Естествено, така не става. Така не може да се живее. Реших да променя живота си и тъй като винаги съм имал слабост към механиката, успях да си намеря работа в автосервиза на един братовчед в Коимбра.
— От Коимбра ли сте?
— Не, но братовчед ми живее там. Прекарах известно време в града. Само че хората започнаха да пестят от ремонти, престанаха да карат колите си в сервиза и накрая… фирмата трябваше да съкрати персонала. Тъй като законът защитава по-възрастните, аз бях от първите, изхвърлени на улицата. Оттогава живея от обезщетенията за безработица.
— Ама че късмет.
— Всъщност съм късметлия. Познавам много хора, завършили университета, които не намират работа и нямат право на помощи, защото никога не са работили и нямат стаж. Само ако си работил, имаш право на помощи. Младите са прецакани.
Последните думи накараха Томаш да се замисли.
— Така е, по-голямата част от безработните са млади хора.
— Странно, нали? — попита събеседникът му. — Всъщност ние, младите, не мислим много за бъдещето и като цяло имаме по-ниски изисквания за заплати. Нормално би било работодателите да ни предпочитат, не сте ли съгласен?
Историкът поклати глава.
— Всичко това е вярно — призна той. — Но проблемът, и по-точно вашият проблем е, че законът защитава тези, които имат работа. Много е трудно един работодател да уволни щатен служител, а и никой не иска да създава нови работни места. И за какво му е? За да не може след това да намали броя на служителите, ако бизнесът не потръгне? Това създава дисбаланс на пазара на труда, очевидно е. И вие, младите, плащате за това. Тези, които работят, тоест по-възрастните, губят работата си само ако фирмата фалира. Хората с непостоянна работа или безработните, тоест младите, остават ненаети, защото работодателите се страхуват, че ако нещата не се получат, никога няма да могат да ги уволнят. Какъв е изводът? Младите са прецакани.
Опашката наистина стигна до стълба и дори след него. Когато бюрото по труда отвори врати обаче, хората се размърдаха и само след няколко минути Томаш получи талон, който му бе нужен, за да го приемат.
Неговият номер беше четиридесет и две. Поглеждайки електронното табло, монтирано в сградата, той видя, че в момента обслужват номер четири. Изчака двадесет минути и забеляза, че през това време таблото бе напреднало само с две цифри и показваше номер шест. Това означаваше, че темпото на работа вървеше с по десет минути на човек. Неговият талон бе с номер четиридесет и две. С това темпо, помисли си историкът, щяха да го приемат след… шест часа!
— По дяволите! — възкликна той шокиран. — Шест часа!