— Вижте, не може да мислим така…
Събеседникът му нетърпеливо вдигна ръка.
— Не ми излизайте с тези приказки, все едно слушам майка си! — каза той. — Знаете ли кое ме притеснява? Братовчед ми, който още не ми е платил за последните два месеца работа в сервиза! Ето това ме притеснява! — Младежът цъкна с език. — Трябва да отида там и да говоря с него!
— Сервизът не е ли в Коимбра?
— Да, но нямам пукната стотинка и постоянно отлагам пътуването. Може би следващия месец, когато взема пари…
— Случайно пътувам за Коимбра утре — прекъсна го Томаш. — Ако искате, ще ви закарам. Тъкмо ще ми правите компания.
Младежът, който вече обръщаше гръб да си тръгва, спря и се взря в историка.
— Наистина ли? Супер!
Размениха си телефоните. Младежът се казваше Алешандре. Разбраха се да се срещнат на „Кампо Пекено“[30] на следващия ден. След като се разделиха, Томаш се отправи към автобусната спирка на „Кариш“, размишлявайки върху всичко, което се бе случило, откакто същата сутрин бе пристигнал в бюрото по труда. Сега, когато познаваше ситуацията отблизо, безработицата разкриваше неподозирани трудности и противоречия.
Потънал в мисли, той пътува в автобуса на автопилот, механично слезе на спирката и се отправи към дома си.
Усети как някой го задържа.
Изненадан, той се отърси от мислите си и се вгледа в мъжа, който го държеше над лакътя; лицето му беше закрито от качулката.
— Какво става, вече не поздравяваш ли приятелите си?
След първоначалната изненада Томаш се взря в тъмното лице и привиквайки със сянката, очите му го разпознаха.
— Филипе! — възкликна той. — Какво правиш тук?
Беше Филипе Мадурейра, стар приятел от гимназията в Кащело Бранко. Той се усмихна леко, огледа се наоколо, за да се увери, че никой не ги наблюдава, и успокоен се наведе към ухото на Томаш.
— Имам нужда от помощ — прошепна той. — В опасност съм.
XII
На трептящата светлина на свещите се виждаха фантасмагорични сенки, които непрекъснато сменяха формата си; изглеждаха гигантски, докато танцуваха и се преобръщаха по грапавите стени на храма. Свещите бяха наредени по пода във формата на пентаграм — два върха нагоре и един надолу. Струи дим се виеха нагоре като пълзящи змии и се преплитаха по средата на бавното си въздигане към тавана. Приличаха на малки вулкани, които изпускаха кротко затаената ярост.
Фигури в черни мантии с качулки мълчаливо застанаха около пентаграма от свещи с лице към амвона, втренчени в силует в червена мантия, обърнат с гръб към тях. Зад тази групичка имаше един човек с бяла мантия, който стоеше малко встрани от другите. Мъжът на амвона се обърна към своите поддръжници.
— В името на Сатаната, въздигаме този олтар на Владетеля на Ада — произнесе човекът в червено с вдигнати нагоре ръце, които описаха дъга, — Благословен да е нашият господар!
— Той ни носи радост! — отвърна орденът в един глас. — Благословен да е господарят Сатана!
Червеният силует, който явно беше водачът и ръководеше церемонията, отново взе думата.
— Нека нашият адски господар да ни благослови с помощта си!
— Той е повелител на Земята — отвърна групата. — Слава на Сатаната!
— Земята е твоя, господарю Луцифер — каза водещият на церемонията. — Помогни ми да сразя враговете си, защото аз съм твой роб. Защити ме от онези, които ме преследват.
— Спаси ни от онези, които ни мразят — произнесе групата.
— Защити другите, които те почитат.
Церемонията протичаше в ритъма на паузи и отговори. Червеният силует рецитираше ритуални стихове, а орденът отговаряше в един глас с друг подобен стих.
— Ела при нас, господарю Ариман, и ни дари с нов живот.
— Ние сме твой народ и твои роби.
— Дай ни от твоята сила, за да се прославиш, господарю Сатана.
— С нея ще разгромим онези, които ти се опълчват.
— Чуй ни, всемогъщи Велзевул! Чуй ни, велики Луцифер.
— Нека нашият глас стигне до теб.
— Нека господарят на Ада бъде с вас.
— И с теб да е.
Водещият на церемонията отново разпери ръце, сякаш приемаше в сърцето си този, комуто се молеше.
— Твоя да бъде цялата сила и слава, о, Сатана, велики Луцифер, благословени Велзевул, вечни Ариман!
— Благославяме и почитаме Господаря на Земята и Ада.
Червеният силует се поклони и орденът му отвърна. След като приключи с молитвата, водещият на церемонията обходи с поглед групата.
— Братя мои, часът на голямата битка е близо — произнесе той с тържествен тон. — Враговете ни са готови за атака и в този решителен момент ние не можем да покажем слабост. — Той вдигна ръце, свити в юмруци пред гърдите си. — Ако сме сплотени — ще победим. Ако сме разединени — ще сбъркаме. В момента на удара не трябва да има милост. Победата ще е наша!