— Слава тебе, господарю Сатана!
Храмът внезапно утихна. Магус протегна дясната си ръка, посочвайки към мъжа в бяла мантия, който стоеше сам в дъното на залата.
— Декарабиа[31], време е.
Мъжът в бяло мина през морето от черни мантии и застина пред олтара.
— Тук съм, велики Магус.
С отмерени и подобаващо тържествени движения Магус слезе от олтара и се приближи до своя прозелит[32].
— Кой си ти?
— Наричам се Декарабиа, демонът от звездата в магическия пентаграм, който прие човешка форма, след като ти ме призова.
— Достоен ли си за демоничното си име, Декарабиа?
— Да, велики Магус.
Блестящите кафяви очи на Магус се приближиха до сините очи на Декарабиа, сякаш за да видят какво се крие отвъд. Учителят дълго се взира в тях, преди да премине към следващия въпрос.
— Готов ли си, Декарабиа, по моя заповед да… — Той замълча, за да засили ефекта на думите си. — … да убиваш?
Мъжът в бяла мантия не се поколеба.
— Да, велики Магус. Ще бъда юмрукът на Господаря на Ада, кинжалът на Ариман, стрелата на Луцифер.
Ръководещият церемонията прегърна ученика в знак, че го приветства сред тях, чуха се одобрителни възгласи от членовете на ордена, които в един глас запяха „Слава тебе, господарю Сатана“.
В следващия момент Магус кимна с глава на един силует от първата редица. Фигурата с качулка напусна групата и остави черната мантия да се свлече от тялото й, като остана напълно гола. Беше жена. Тя се качи на олтара и с флегматично движение се излегна по гръб, с разкрачени крака.
След като жената бе заела ритуална поза, Магус се обърна към последователя, когото току-що бе приел в ордена си.
— Вземи я, Декарабиа — нареди той. — Влез през нея в Братството на Сатаната.
Не бе необходимо да повтаря. Декарабиа на свой ред изхлузи мантията си и също чисто гол се качи на олтара и легна върху жената, която го очакваше.
XIII
Първоначалната изненада премина в шок. Видът на Филипе наистина бе окаян. Косата му бе мръсна и разрошена, брадата му се нуждаеше от бръснене, очите му бяха потънали в тъмни сенки, а най-смущаващото бе, че миришеше лошо; от него се носеше остра воня на пот и урина.
— Какво е станало с теб?
Очите на приятеля на Томаш от гимназията излъчваха тревожен блясък, който контрастираше с изнемощелия му вид.
— Имам нужда от помощ…
Дрехите на мъжа изглеждаха така, сякаш не бяха прани повече от месец. Освен това приятелят му носеше голям сак, вече прокъсан и с петна от напластена мръсотия.
— Виждам — отвърна историкът. — Не ми казвай, че и теб са уволнили!
Стояха по средата на тротоара и Филипе кимна към входа на сградата на няколко метра от тях, където живееше неговият приятел историк.
— Ще ме пуснеш ли да вляза?
Не се наложи да го обсъждат. Томаш го заведе в апартамента си и му предложи останките от обяда, като изпържи още две яйца. След това му помогна да се съблече и го бутна във ваната със заповед да излезе оттам „по-парфюмиран и от госпожица“.
Докато Филипе се къпеше, навярно за първи път от много време насам, домакинът хвърли мръсните дрехи в коша за пране и отиде да донесе чисти. След това взе сака и го отвори, търсейки още неща за пране. Беше пълен с вонящи парцали, които Томаш също хвърли в коша. Домашната прислужница, която впрочем трябваше да уволни предвид новия си статус на безработен, идваше всеки четвъртък и тази седмица очевидно щеше да има повече работа. Върна се при сака, за да провери дали няма и други неща за пране. Намери само един хартиен плик със странна комбинация от букви, надраскани на мястото за адрес на изпращача.
GOsanSEC
OTat+&AR
HERTATO.
OVSANSMB
— Що за шарада е това?
Струваше му се невероятно подобно нещо да е написано от ръката на стария му приятел Филипе Мадурейра; в края на краищата покрай него се бе запалил по загадките и криптограмите преди много години, когато двамата учеха в гимназията в Кащело Бранко. Млади и изобретателни, те запълваха свободното си време през летните ваканции с една игра, която сами бяха измислили — единият криеше книга или друго „съкровище“ и картата към него в шарада, която другият трябваше да разгадае. Задачата винаги бе поставяна с думите „имаш мисия, войнико“, на което играчът отговаряше „да, капитане“, като отдаваше чест, преди да започне да разрешава загадката. Томаш се усмихна на спомена за тези времена; ако не го лъжеше паметта, той почти винаги печелеше. Картините от миналото се разсеяха в съзнанието му като облак прах, внезапно разпръснат от вятъра. Не беше време да се отдава на спомени от младостта си. Историкът не възнамеряваше да се рови в тайните на приятеля си, затова остави плика на пода и отново бръкна в сака, като разбърка нещата вътре. Пръстите му докоснаха студен и твърд предмет, който не можа да идентифицира. Извади го и изтръпна ужасен, когато видя какво държи в ръцете си.
31
Според „Ключът на цар Соломон“ — труд, в който са описани злите духове и демони и ритуалите, свързани с тях, Декарабиа (наричан още Карабиа) е демон, който се появява пред призоваващия го като пентаграм и впоследствие приема човешка форма. Той ръководи тридесет легиона демони, може да се превръща в различни видове птици и познава свойствата и качествата на билките и скъпоценните камъни. — Б. пр.