Пистолет.
Вратата на банята се отвори и Филипе излезе от гъстия облак пара, увит в хавлия. Изглеждаше подмладен; най-сетне бе успял да се избръсне и косата му беше сресана. Томаш му подаде чисти дрехи и му показа стаята за гости. Приятелят се върна след десет минути и изглеждаше различно; бяха останали само торбичките под очите, но и двамата знаеха, че един здрав сън ще разреши този проблем.
— Чувствам се прероден! — възкликна Филипе, видимо доволен. “ Не съм се къпал, откакто бях в Италия. — Поднесе ръка към носа си и вдиша дълбоко. — По дяволите, вече мириша на хубаво!
Домакинът заведе госта си в хола и двамата се настаниха на канапето. Сакът на Филипе беше на пода, сплескан като празен балон, но въпреки това Томаш се наведе и го придърпа в краката си. Извади плика с пиктограмата и го показа на Филипе.
— Това е твое — каза той. — Ще го пазиш ли, или да го изхвърля?
Приятелят му пое плика с пиктограмата с такова внимание, сякаш бе от кристал.
— Това е много важно! — възкликна той. — Не мога да изгубя тези документи!
Томаш остана изненадан от настоятелността на своя гост и странното му притеснение за плика с шарадата, но не попита нищо; след като Филипе не пожела да му обясни за какво става дума, значи, имаше своите причини. Кой бе той, че да му се бърка?
Ръката на домакина отново изчезна в сака и се появи с пистолета. Държеше го внимателно, сякаш беше чуплив предмет.
— Какво е това?
На лицето на Филипе се появи пресилена, леко смутена усмивка.
— Играчка.
— Извинявай, тези не ми минават. — Томаш отново показа предмета и повтори въпроса. — Какво е това?
Гостът примирено въздъхна.
— Оръжие за самозащита.
— Ходиш с пистолет?
Филипе протегна ръка и взе оръжието.
— Това не е точно пистолет — отбеляза той, вдигайки оръжието, за да може приятелят му да го разгледа по-добре. — Виждаш ли?
Всъщност Томаш бе забелязал това, но сега го разгледа по-внимателно. Имаше сходна конструкция, но наистина не беше обикновен пистолет. Прикладът беше същият, но цевта имаше вертикално отвърстие и върху жълта ивица беше гравирано Х-26; приличаше на футуристично оръжие, реквизит от фантастичен филм като „Беглец по острието“ или „Зов за завръщане“.
— Да, наистина — съгласи се историкът. — Изглежда странен.
Филипе докосна вертикалната бразда отпред на цевта.
— Виждаш ли това? — попита той. — Електрическа дъга между два електрода.
В погледа на домакина се четеше любопитство.
— Електрическо оръжие?
Гостът кимна.
— Тейзър — каза той. — Електрошоков пистолет. Произвежда електрически разряд, който възпрепятства мускулния рефлекс. Тоест, който бъде поразен, веднага е нокаутиран, но не умира. Това оръжие не е смъртоносно.
Томаш се взря в електрошоковото оръжие и бавно кимна с глава; беше изпитал ефекта му преди седмица в Атина. Беше го зърнал в ръцете на гръцките полицаи, но само мимоходом, затова не успя да разпознае предмета в сака на своя гост.
— Значи, това наричат тейзър, а? — попита той с реторичен тон, без да очаква отговор. — Добре знам как действа. Наистина… наистина е ефикасно.
— Нали? — Филипе погали електрошоковото оръжие. — Х-26 е най-добрият ми приятел.
Томаш отмести очи от оръжието към своя приятел и го погледна въпросително.
— Няма ли да ми кажеш за какво ти е оръжие за самозащита?
Филипе се изправи и затъкна електрошоковия пистолет в колана си като истински гангстер.
— Нали ти казах, че съм в опасност? — припомни той първите думи, кои го бе казал на приятеля си, когато го заговори на улицата. — Или мислиш, че съм стигнал до тази мизерия по собствено желание? — Той поклати глава. — Не, това не е избор. Истината е, че бягам. — Филипе отново извади електрошоковото оръжие. — Х-26 ме пази. Х-26 и, разбира се, ти.
Разговорът бе стигнал до най-важния момент. На Томаш му бе ясно, че всичко, случило се през последния час — от неочакваната поява на приятеля му, окаяния му вид до оръжието за самозащита, — всичко това бе свързано с бягството, което току-що спомена.