Подчиненият се сви, ръцете му трепереха, а лицето му придоби ужасеното изражение на затворено животно.
— Ами… току-що получихме съобщение от първостепенна важност — смънка той. — Адресирано е до вас и е криптирано с код за висока сигурност.
Тези думи успокоиха мрачните дивашки очи на Магус. Учителят се облегна в креслото, докосна с ръка лицето си и се поуспокои.
— Кой го е изпратил?
— Екип Алфа, всемогъщи Магус — отвърна бързо подчиненият, успокоен от реакцията на шефа си. — Да ви го донеса ли?
— Донеси го.
Заповедта прозвуча по-скоро като грухтене, но Балам разбра от първия път. Затвори вратата с поклон и за момент в кабинета се възцари тишина.
Телефонът иззвъня.
— Декарабиа, ти ли си?
— Да, велики Магус.
Гласът от другата страна на линията беше далеч, но прозвуча толкова ясно, сякаш се намираше в съседната стая. В наши дни качеството на комуникационните линии бе впечатляващо.
— Намери ли португалеца?
— Да, велики Магус.
Магус измърка от удоволствие. Този Декарабиа беше прекрасно попълнение на групата; притежаваше способности, които до неговото постъпване липсваха в организацията. Доказателство за това бяха трудностите, които срещнаха с тази задача след разпита и екзекуцията на двамата французи в Ница. Отсега нататък с Декарабиа и неговия богат опит всичко щеше да е различно.
— Къде е?
— В Лисабон, велики Магус.
— О, върнал се е у дома — отвърна лидерът на организацията. — Имаш ли точното му местоположение?
— Все още не, велики Магус, в момента търся в системата регистрацията на самолетния билет за Португалия, който е купил с фалшиво име.
Тази информация предизвика изненада от другата страна на линията.
— Купил е билет? Но… как? Не ограничихме ли достъпа до сметката му?
— Вероятно с последните пари, които е успял да изтегли. Така или иначе вече имам достъп до видеосистемата за сигурност на лисабонското летище и се уверих, че действително е кацнал там. Сега ще се опитам да определя къде точно се намира.
Магус се успокои.
— Отлично! — каза с одобрителен тон, искрено впечатлен от уменията на новия си наемник. Беше му възложил случая преди по-малко от двадесет и четири часа и вече имаше реални резултати. — Очевидно си на прав път. Мога ли с нещо да ти бъда полезен?
— Много е важно да действаме бързо — отбеляза гласът от другата страна на линията. — Трябва ми разрешение за незабавно отпътуване за Лисабон. След като го открия, не искам да му давам време да реагира.
— Разбира се — отвърна шефът. — Тръгни веднага, щом го откриеш, и използвай всички необходими средства, ясно? Важното е да пипнем този негодник!
— Да, велики Магус.
Настъпи тишина и за момент се чуваше само глухото пращене по линията.
— Декарабиа?
— Да, велики Магус.
— След като получиш, каквото искаме от него, накарай го да страда.
— Да, велики Магус.
С едно движение на езика Магус засмука парченце месо, което бе останало между зъбите му от обяда, което породи неочаквано изсвирване.
— Убий го бавно.
XV
По правата отсечка почти не се мяркаха коли. В момента в далечината се виждаха само задницата на един камион и два автомобила, които идваха отсреща. Решението на Томаш да не шофира колата си, докато не намери работа, важеше само за придвижването му в Лисабон. Затова сега седеше зад волана на стария си фолксваген, чийто номер бе покрит с няколко слоя прах и пръски кал. Беше го мил при последния технически преглед и щеше да го направи отново при следващия.
— Винаги, когато идвам в Португалия — заговори Филипе с поглед, забит в асфалта, — се изненадвам от състоянието на пътищата, които вече имаме навсякъде.
— Невероятно, нали? — съгласи се Томаш. — През 1990-а нямаше нито една магистрала, която да свързва двата най-големи града в страната. Днес имаме две магистрали между Лисабон и Порто, а сега, когато кризата е в разгара си, са решили да строят и трета.
— Трета?
Историкът се разсмя.
— Представяш ли си?
Приятелят му неодобрително поклати глава.
— Една магистрала наистина е необходима — каза той. — Но… три? Това е престъпно прахосване на средства.
Томаш сви рамене, вперил поглед в пътя пред себе си.
— Пари от европейските фондове — отбеляза той. — Европейският съюз плаща, защо да не се възползваме?
Купето на фолксвагена отново потъна в тишина. Чуваше се само лекото бръмчене на мотора в задната част на автомобила — нещо, с което Филипе не бе свикнал. Това бе специфична особеност на този модел.