Стигнаха до главния изход на Археологическия музей и Томаш спря, сякаш онова, което имаше да каже, бе толкова важно, че не можеше да говори в движение.
— В Книгата на Арда Вираф[15] има една легенда, според която книгите от Авеста били съхранявани в Царската библиотека на Ахеменидите[16], изгорена от Александър Велики — обясни той. Възможно е хората на Александър да са донесли тези книги в Атина. Ако е така, зороастрийските писания вероятно са избегнали мюсюлманското аутодафе. Може би ръкописът, който сте открили при разкопките на Библиотеката на Пантен, е част от плячката на Александър. И ако е така, кои други ръкописи бихме могли да намерим?
— Смятате, че там може да е…
Археологът замълча, неспособен да си спомни заглавието на книгата — толкова странно му бе прозвучало. Томаш довърши изречението вместо него, но тихо, сякаш се страхуваше, че самото произнасяне на името на изгубената книга може да прогони невероятния шанс, за който копнееше.
— Сфенднаск.
Стигнаха до четирите колони, които украсяваха входа, и спряха на върха на просторното стълбище. Този път не спряха да си поговорят. Двамата учени замръзнаха на местата си, поразени от онова, което се случваше пред градината на музея.
— По дяволите! — изумено възкликна Томаш. — Какво е това?
II
Множеството дефилираше бавно по улицата пред Археологическия музей с издигнати плакати на гръцки и множество знамена — някои от тях бяха червени, със сърп и чук, други с анархистически символи. Изкривени от мегафони гласове крещяха някакви призиви, на които човешката маса отговаряше в един глас, а думите бяха придружени от размахвани във въздуха юмруци.
— Протестът! — каза професор Маркопуло, като се плесна по челото. — Бях забравил, че днес протестират против строгите мерки.
— О, не! — възкликна разочарован Томаш. — Ами сега? Улицата е блокирана. Как ще минем?
Погледите на двамата учени обхождаха тълпата; сигурно имаше десетки хиляди души.
— Защо не тръгнем с тях? — предложи гръцкият археолог.
— Трябва да се присъединим към протеста. Това е начин да ги подкрепим!
Томаш изгледа колегата си с недоумение.
— Полудяхте ли? Ние сме учени!
— Е, та?
— Откога учените се месят в политически конфликти и социални въпроси?
Лицето на професор Маркопуло се вкамени и тъмните му очи станаха студени.
— Откакто ми намалиха заплатата, отрязаха ми тринадесетата, четиринадесетата и петнадесетата заплата и вдигнаха възрастта за пенсиониране! — отвърна той ядно. — Да се оставя правителството да ми бърка в джоба? — Той упорито поклати глава. — Как ли не!
Преди гостът да успее да каже нещо, гъркът заслиза по стълбите и с твърда крачка се отправи към множеството. Томаш се поколеба, но накрая изтича след него. Осъзнаваше, че няма голям избор, макар да бе убеден, че подобно поведение е не само нелепо, но и непрофесионално, то не подобаваше на хора, които прокламираха независимост от политическите сили.
— Професоре, не бива да се замесваме в тази бъркотия — подхвърли все пак той, в опит да успокои темпераментния си колега. — Имаме работа да вършим!
— Чуйте, драги — отвърна другият, като се обърна назад, без да спира. — Хайде да останем за малко и после да отидем на разкопките, става ли? Те вървят към площад „Синтагма“, където се намира парламентът. Бих искал да ги придружа, за да излея яда, който съм насъбрал от толкова време. Добре ще ми се отрази.
При такава постановка на нещата какво би могъл да възрази Томаш? Човекът имаше нужда да изрази своето разочарование, по дяволите! В Португалия хората правеха същото по стадионите, като псуваха съдията; гърците явно предпочитаха улицата. Какво лошо имаше в това? Трябваше да уважи местните обичаи. И така, без повече възражения португалският историк се вля в навалицата, която се носеше по улиците на Атина като безкрайна буйна река.
Вече половин час множеството не утихваше; призивите се издигаха от единен, общо взето, дисциплиниран хор. Професор Маркопуло се беше слял с тълпата и се дереше с цяло гърло, което не спираше да изумява португалския му колега. Как е възможно учен да бъде подвластен на подобни противоречиви емоции? Томаш наблюдаваше всичко от дистанция; беше част от протеста, но сякаш бе извън него — просто го анализираше като социолог, който изследва съвременната психология на тълпата.
В един момент професор Маркопуло млъкна, може би изморен от толкова викане, и португалецът използва възможността, за да го заговори.
16
Персийска царска династия, поставила началото на Първата Персийска империя, управлявала от 550 до 330 г. пр. Хр. — Б. пр.