— И какво? — попита той. — Какво казвате?
Археологът вдигна пръст, сякаш да означи лозунга, който скандираха в този момент.
— Богатите да заплатят за кризата! — преведе той. Изчака следващия призив. — Долу спекулантите! — Още една пауза. — Долу МВФ! Долу правителството! Властта е на народа!
Вниманието на Томаш бе привлечено от червено знаме със сърп и чук.
— Това комунистически протест ли е?
Гъркът поклати глава.
— Комунистическата партия го подкрепя, разбира се. Но протестът е организиран от Главната конфедерация на гръцките работници.
Професор Маркопуло се върна към призивите с нови сили и Томаш замълча с надеждата, че скоро ще се измори и най-сетне ще се измъкнат, за да подновят проучването. Трябваше на всяка цена да проверят дали има и други ръкописи в помещението, където бе намерен документът, който бе проучвал в Археологическия музей. Затова бе леко подразнен от политическата активност на колегата си, която му се струваше съвършено неподходяща за човек, отдаден на науката.
Докато мислите му блуждаеха около възможността да открие някои от загубените книги от Авеста, и по-конкретно Сфенд наск, която щеше да му предостави неизвестни биографични факти за Зороастър, погледът му внезапно бе привлечен от група мъже, които смело си пробиваха път сред тълпата.
Маските, които покриваха лицата им, му се сториха странни и му отне известно време да ги разпознае — противогазови маски с маркучи, които се издаваха напред като зурли на прасета. Маските прилепваха към лицата им. Мъжете носеха дървени тояги и бутилки от бира и кока-кола с подаващи се от тях парцали, от които се носеше силна миризма на бензин. По някое време се развяха немски знамена и новодошлите приклекнаха на настилката. Докато някои се опитваха да изтръгнат паветата, други палеха запалки и приближаваха лилавите пламъци към парцалите, натъпкани в гърлата на бутилките. След това рязко се изправиха, сякаш по команда. Някои насочиха запалките към немските знамена и ги подпалиха сред одобрителните възгласи на тълпата, но тонът на виковете се промени, когато други протестиращи започнаха да хвърлят павета към витрини на магазини и запалени бутилки към сградата на близката банка.
— Внимавайте! — извика Томаш, дърпайки за ръката професор Маркопуло. — Не виждате ли какво правят онези типове?
Изплашени викове се надигнаха от тълпата и протестиращите се разбягаха във всички посоки. Високите пламъци бързо обхванаха фасадата и вътрешните помещения на банката. Няколко души от сградата успяха да пресекат огнената бариера и излязоха на улицата, но зад тях се чуваха отчаяни викове.
— Вътре има хора! — възкликна гръцкият археолог. — Мили боже, те не могат да излязат!
Томаш смаяно наблюдаваше сцената и не вярваше на очите си. Картината му се струваше нереална, сякаш улицата бе зала с публика, а горящата сграда — образ върху киноекран; само така можеше да се обясни невероятната безнаказаност, с която маскираните демонстранти бяха хвърлили коктейлите „Молотов“ в сградата и бяха предизвикали такъв голям пожар. Те със сигурност бяха актьори и снимаха сцена от филм. Нямаше друго обяснение.
Думите на професор Маркопуло и виковете, идващи от банката, стреснаха Томаш и го върнаха към реалността; това не беше кино, то се случваше в действителност. Осъзнавайки, че сцената, на която беше зрител, е реална и че в горящата сграда има хора, хванати в капан, той инстинктивно реши да действа.
— Хайде!
Тялото му се раздвижи, без да се нуждае от позволение от мозъка, сякаш сърцето му бе пренебрегнало разсъдъка. Приближи се до един от протестиращите, който бе хвърлил коктейл „Молотов“, заби юмрук в бъбреците му и моментално го нокаутира. Мъжът падна на земята на колене и се затъркаля от болка. С бързо движение Томаш свали противогазовата маска и я намести на собственото си лице.
— Какво правите, по дяволите? — изуми се професор Маркопуло, поразен от действията на португалския си колега. — Да не сте полудели?
Без да обръща внимание на археолога, историкът съблече огнезащитното яке на демонстранта, който се беше свил на земята, и го разпъна пред себе си като щит. Пое си дълбоко дъх с поглед, вперен във входа на сградата, и отстъпи назад, за да се приготви.
— Не го правете! — настоя гъркът и се изпречи на пътя му, за да предотврати най-лошото. — Това е лудост! Може да умрете!
Изпълнен с кураж, а може би и без да съзнава докрай в какво се забърква, Томаш взе решение. Заобиколи колегата си, сякаш бе някакъв предмет, и хукна, с поглед, вперен в огъня, който се разпростираше като пипала на страшен октопод, държейки якето пред себе си, за да посрещне първия сблъсък със смъртоносните пламъци. Хвърли се в нажежената пещ и се изгуби в гигантската факла, в която се бе превърнала сградата на банката.