— Естествено, всички се съгласили.
Томаш направи гримаса.
— Всъщност не. Французите например смятали, че централната банка не може да е независима, тоест трябва да бъде ръководена от политиците. Освен това се противопоставили на Упоритата борба с инфлацията. Техният приоритет не бил ценова стабилност, а икономическо развитие. Сблъсъкът между Франция и Германия бил жесток и казват, че на конференцията в Дъблин финансовите министри на двете страни едва не се сбили.
Тази история накара испанката да се разсмее.
— Французи и германци да се бият? Ах! А ние ги мислим за много възпитани…
— Външният вид лъже, скъпа моя — усмихна се Томаш. Изчака емоциите да се успокоят и отново доби необходимото сериозно изражение, за да завърши разказа си. — В крайна сметка германците получили почти всичко, което искали.
— Почти?
— Франция успяла да добави към задачите на Европейската централна банка и задължителната политика за икономически растеж; така по нейно настояване Пактът за стабилност се превърнал в Пакт за стабилност и растеж.
— Небезизвестният ПСР.
— Точно така. Имало и още нещо, което французите извоювали и което се оказало изключително важно — предотвратили въвеждането на автоматични санкции за страните, нарушили ограниченията за бюджетния дефицит и държавния дълг. Тези санкции били заменени от лека заплаха под формата на разпит от страна на Европейската комисия.
— И защо това да е важно?
— Защото намалява ефикасността на ограниченията относно дълговете. Ако на едно лакомо дете забранят да яде торта, но то знае, че нищо няма да му се случи, ако наруши забраната, какво мислиш, че ще направи?
— Ще изяде тортата, разбира се.
— Затова премахването на клаузата за автоматичните санкции се оказва решаващо. Без нея налагането на ограничения в дефицита и държавния дълг се превърнало просто в думи.
— Прав си, така е.
— Тоест политическите компромиси попречили на германците да възпроизведат характеристиките на марката в еврото. — каза Томаш. — И още по-лошо, мерките вече не били съобразени една с друга и така се създали пробойни в европейската парична структура. Това се оказал един критичен минус в единната валута в контекста на сериозни оперативни трудности, които се предвиждали за еврото.
— Какви трудности? За финансовата криза ли говориш.
Томаш поклати глава.
— Кризата идва след това — каза той. — Забележи, зад съществуването на дадена валута винаги стои централизирана държава. Португалия беше централизирана държава и имаше своето ескудо, Испания също беше централизирана държава и имаше песета. Предизвикателството пред Европейския съюз обаче бе да създаде валута, която да не се свързва с определена държава. Подобна амбиция никога не е постигала успех.
— Но и никой не е опитвал…
— Напротив, в Европа са опитвали неведнъж, и то по различни начини. През XIX век например Италия, Швейцария, Франция и Белгия създали Латинския валутен съюз, към който по-късно се присъединили и други страни, включително Испания и Гърция. Разпаднал се през 20-те години на миналия век. Крах претърпял и Скандинавският валутен съюз, създаден през XIX век. Самият Европейски съюз има вече два опита — системата „Змия в тунела“[103], и ЕКЮ — и двата неуспешни. Истината е, че свързващото звено между всички успешни валутни съюзи е единно, централизирано управление с правомощия за изготвяне на общ бюджет, събиране на данъци, разпределяне на богатствата по региони и теглене на заеми. Освен това трябва да има трудова мобилност. Ако човек не може да си намери работа в Евора, отива в Лисабон и това не представлява никакъв проблем. Ако друг не успява да се устрои в Чикаго, заминава за Детройт. Никое от тези условия не е съществувало, не съществува и в момента в Европейския съюз. Няма силна централизирана държава, а трудовата мобилност е просто смехотворна.
— И въпреки това са смятали, че еврото ще проработи? — учуди се Ракел. — С магия може би?
— Почти — съгласи се историкът. — Европейските политици, въодушевени от внушителността на проекта, объркали реалността със своите желания. По-разумните, от своя страна, знаели, че еврото няма да проработи без европейско политическо единство, но смятали, че с времето единната валута би могла да доведе до подобно обединение.
103
През 1972 година държавите — членки на ЕИО, приемат системата „Змия в тунела“ като механизъм за ограничаване на колебанията в техните валути в тесни граници спрямо долара (тунела). — Б. пр.