Дончо Цончев
Ръката
Жената, която според мен имаше всичко, се казваше Юлика, беше на двайсет и осем години — хубава, стройна и образована. Живееше в отсрещната къща, през двора; едва сега мога да си призная открито как всичките ми амбиции на отличен ученик заради нея не се осъществиха напълно. Не можех да чета, когато пердето на нейната стая не е спуснато. Опитвах с воля, обръщах се с гръб — все тая. Страниците се обръщаха, ала за какво става дума по тях… Така получих двойка по математика (бях страхотно силен, още от дете), така накрая увиснах по история и въобще онези няколко стотни, заради които нямам пълно отличие от гимназията, ще носят, докато съм жив, името Юлика.
Гледам трите думи, в които искам да събера силния спомен. Наистина, те са.
Но „хубава“ е малко за Юлика.
А в „стройна“ въобще не личат онези изобретения на природата, които човек може да зяпа безкрайно и да се пита: това сега изящество ли е или пък пищност без мярка.
Всъщност само „образована“ не подлежи на уговорки — Юлика беше електроинженер и освен това превеждаше стихове от испански.
Не се събираше в мечтите ми — вече е лесно да го призная. Не я виждах до мен — никак. Не се виждах до пея — може би щях да избягам, ако ме беше по-викала. Аз просто я гледах. Радвах се, че има такова нещо, че е толкова близо, че се храни в ресторанта на ъгъла (същите манджи, същите прибори, боже!) и че прането й се вее на тесния дълъг балкон, както прането на всички жени по света.
Не съм я сънувал в някое положение, кой знае колко различно от реалните. Добър ден — добър ден. Как е училището? Ами нормално. Вие как сте? Усмивка. Свиване на рамене. И само веднъж едно весело, нежно, бодливо намигане, поводът за което тъй и не отгатнах до днес.
И всичко свързано с нея щеше да си стои в глъбината ми, като любима, значима, но откъсната страница от нещо, ако не беше голямата паметна вечер в семейство Камбурови.
Те бяха далечни (ако не набедени) наши роднини, тези Камбурови, и благодарение на тях преди година и нещо се уреди моят естествен квартирен въпрос. От гарата — у тях; от тях те ме заведоха на горния етаж същата вечер, в същата кооперация, похвалиха ме страхотно (майчице, какви лъжи!) и въобще не усетих, че съм прокуденото провинциално момче, което трябва „да се пребори“ с големия град. Той не ми обърна особено внимание — големият столичен град, — нито пък аз имах фатални истории с него. Просто си учех уроците яко, лягах и ставах, получавах колетите си, зяпах наоколо с очи на рак и на заек и се заклевах пред себе си тихо непременно да опровергая думите на онези, които ме изключиха, думи и на собствената ми майка: „Тоя бяс и едната гимназия никога няма да свърши!“
Не си спомням да съм бил бяс. Няма сега на кого и за кога да се оправдавам. Може и да съм бил — щом толкова настояваха всички, — но, изглежда, онази невероятна свирка на влака, която ме отнесе от родното място и от рая на детството ужасно завинаги, просто е отрязала едната част от „филма на живота“ (с какви ли не още глупости ми е пълна главата) и е обявила с писъчната си, адски сантиментална протяжност началото на реалната и вечна част на момчето: кротка вътрешна веселост и озадаченост, измамна общителност и нахалство, всичко това омотано с въпроси, въпроси, въпроси — подобно на бъдеща пеперуда в пашкул.
Точно тъй тази вечер натиснах звънеца на леля Камбурова — с измамно нахалното си лице и омотан (със същия успех може „окрилен“) от въпроси.
Всичките тук бяха по-възрастни от мене (помнете и роднинството) — защо ме поканиха? Гаджето на Мари Камбурова (студентка, четвърта моя братовчедка) не ме обичаше никак, нито пък аз него — какво да правим тук заедно? Те ще се женят ли вече (баща му беше заместник-министър) — да не се извърти вечерта на годеж? Ще дойде ли Юлика (тя даваше уроци по испански на Пламен, братчето на Марина, значи и той, виж го ти, мой братовчед) — как ще й се видя в цивилен костюм?
О, какъв костюм имах … Английски плат, в онези години. (Иди познай, че е разпарян и обръщан.) Велурен патък. Вратовръзка на дипломат. Щипка на нея с топаз. Глупости то беше стъкълце, разбира се, но аз — бъдещият геолог, според мечтите си избрах тази дума заради много стабилното й звучене. Топаз. Гангстер. Страхотен тип в студения огромен град. И още колко думи и фрази пред огледалото, докато се изпипвах (какавида такава) и си внушавах много убедително, че думкащите ми седемнайсет години са вече готови за всичко.
Леля Камбурова отвори вратата, извика от радост и ме прегърна спонтанно. Аз също свих някак ръцете си около нея (къде и как да ги държа при това положение?), но в същия миг се изплаших да не й разваля фризурата. Тя беше значително по-ниска от мен, веднага свалих ръцете надолу. В навалицата (разбирайте и целувките по двете ми бузи, избръснати за трети път в живота) се оказа, че рязко съм надценил разстоянието от шията й до кръста и съм изпаднал неприлично по-ниско, коригирах веднага — сега пък излезе, че просто я опипвам наред. Как да е, това свърши в антрето — забелязах, че се ухилвам срещу сто души в големия хол. Какво друго на моето положение? Оглеждаш се хитро и притеснено и въобще не си никакъв гангстер — слава богу, някой от страхотните типове на огромния студен град се е сетил случайно (и с помощта на незаменимите съвети на алкохола) за своята собствена седемнайсетгодишност, та от умиление ти посочва определено място и безцеремонно те настанява сред другите.