И ето ме сред стоте души у Камбурови — цивилен, уплашен, ухилен, а всъщност революционно въздържан и неописуемо въпросителен. Чаша вино? Разбира се. Една чиния в ръцете, а ла форшет? О, мерси. Коняк или вино? Мъничка пауза, покашляне и максимално авторитетно: Гроздова има ли? За тебе ще се намери, разбира се.
За мене. Виж ти. Това е то. Барабар Петко, без никакви уговорки, на края на канапето у Камбурови. Столично общество, бате. Развеселени дъртаци. Закръглени, кудкудякащи лелки, за които „буржоазия“ и „социализъм“ са само натрапливи думи от радиото и вестниците. Те просто са дамите на този град. Винаги. Плешивците нека се лъжат до пяна, нека се колят и бесят — самата природа е съчинила този модел.
Английският плат стои чудесно, както съм си кръстосал краката — за миг се учудвам, че този крачол е мой. И велуреният патък е мой, и „топазът“. Наздраве. Наздраве. Гроздовата е от Гара Левски, разбира се — ах, да — и пуякът в средата на голямата маса е оттам. Бях забравил. Та и се чудя защо съм поканен. Глупак. Винаги сме си трябвали много — нима пък някой не знае това? Ние — собствениците на лозенце в Карамандол, на разсади в стаята през януари и на дворове с курешки до глезените. И те — еднаквите, вечни Камбурови по големите градове. Наздраве! Здраве да е. Иди, че не пий от тази ракия.
Марина нещо ме пита ухилена, аз нещо й отговарям сериозен. Оня тиквеник, който ме има за екземпляр от австралопитеките, зяпа с отворена уста външната ми небрежна елегантност. Няма хабер, че съществува и вътрешна. Хапвам — да не ме мислят за препариран. Въобще не съм гладен — колетите бяха, естествено, два. Виж, една цигара е съвсем друго нещо. Довършва картината. Крие ме. Прави ме равен, с нещо зает, даже спокоен. Боже, колко много е скрито в порока.
Забравят ме. Напиват се. Една част си отиват. За моя голяма изненада тузарското копеле е сред тях. Почти от вратата, след като го изпрати. Марина се тръшва до мен.
— Страхотен си!
— Все същият съм си.
— О, не!
— О, да.
— Направо искам да се снимам с тебе, така.
— Будалкай ме ти.
— Няма никакво будалкане, говоря ти съвсем, съвсем сериозно.
Лъже. Тези няколко години, с които е по-голяма от мен, тя ги има за пропаст. Тя е жена, аз съм дете. Така гледа на цялата работа още от самото начало. Да я пребиеш, няма да се досети, че я харесвам. Още по-малко, че аз пък на цялата работа гледам обратно. Любопитно: този четвърт век, с който майка й е по-голяма от мен, не съществува. И леля Камбурова го знае отлично, и аз. Чудя се даже дали да не призная до дъно: онзи цирк в антрето, на влизане, не беше чак толкова идиотски случаен, както се опитах да го изкарам в началото. Както и да е. Нека лъже Марина. Да стон тука до мене, пък да прави каквото ще. Да се хили, да приказва — тъй никога няма да се удавя в наваличната пустиня наоколо.
Най-сетне ми беше добре, наистина. Тоест — нормално. Престанах да пуша като кретен и с охота отговарях на любезните (иначе глупави) въпроси на братовчедката: за пуйките, за кобилата, за кехлибарения карамандолски димят. Виж ти, даже и като събеседници сме си били трябвали — Ние и камбурови. Няма грешка в голямата буква на Ние и в малката на камбурови. Не искам да го кажа грубо, но няма и съвсем пък да премълча: даже костният ми мозък знае кой на кого трябва.
Така. Силата ми расте от гласа на четвъртата братовчедка на канапето и от прозрачния, трети братовчед на карамандолското грозде в чашата.
Тогава влезе Юлика. Ухили се, чаровницата, и се отпусна уморено на същото канапе. Тъй тримата останахме дълго.
Гостите намаляха съвсем. Леля Камбурова се захвана с чиниите оттатък. Двама дъртаци играеха табла в единия ъгъл — в никаквия среднощен час им се допи даже кафе. Браво на тях. И друг път бях забелязвал чара на онези среднощни часове, които човек сякаш открадва. Май само за тях ми е идвала наум думата „безвремие“. Марина пусна тихичко „Порджи и Бес“, аз останах с тях, с таблата, самата тя — с Юлика.