Варлам Шаламов
Ръкавицата
На Ирина Павловна Сиротинска
Някъде в леда се пазят моите рицарски ръкавици, които цели трийсет и шест години обвиваха пръстите ми по-плътно дори и от най-фина кожа, дори и от най-тънък велур за Елза Кох1.
Тези ръкавици живеят в музейния лед, те са свидетелство, документ, експонат на фантастичния реализъм на тогавашната ми действителност, и си чакат реда като едни тритони2 или целаканти, които един ден ще се превърнат от целаканти в латимерии3.
Имам доверие на протоколните записки, тъй като аз самият съм фактограф по професия, фактотърсач съм, но какво да правим, като няма такива записки. Няма лични досиета, няма архиви, няма истории на болестта…
Документите от нашето минало са унищожени, караулните вишки са отсечени, бараките са изравнени със земята, ръждясалата бодлива тел е намотана на руло и откарана на някакво друго място. По развалините на Серпентинкат4 сега е плъзнала върбовката иван-чай — огнения плевел, цветето на забравата, враг на архивите и човешката памет.
Имало ли ни е?
Отговарям с цялата изразителност на протокола, с цялата отговорност и отчетливост на документа: имало ни е.
Това е разказ за моята колимска ръкавица, експонат в музея я на здравеопазването, я на краезнанието.
Къде си ти сега, мое лично предизвикателство към времето, моя рицарска ръкавицо, хвърлена в снега, право в лицето на колимския лед през 1943 година?
Аз съм „пътник“, кадрови инвалид от болничния жизнен път, когото лекарите спасиха, дори изтръгнаха от лапите на смъртта. Но не виждам какви блага би могло да донесе моето безсмъртие нито на мен, нито на държавата. Нашите понятия си промениха мащабите, пресякоха границите на доброто и злото. Спасението може да бъде благо, но може и да не бъде: и досега не съм решил за себе си този въпрос.
Нима може да се държи перо с такава ръкавица, която би следвало да е потопена в музейния формалин или спирт, а вместо това е просната на безименния лед.
Това е ръкавица, която трийсет и шест години беше част от тялото ми, беше част и символ на душата ми.
Всичко приключи с дреболии и отново натрупах кожа. По скелета ми израснаха мускули, само дето малко ми пострадаха костите, изкривени от остеомиелита след измръзванията. Май дори и душа натрупах около тези повредени кости. Дори дактилоскопският отпечатък е един и същ върху онази мъртва ръкавица и върху днешната, живата, която сега държи молива. Ето го истинското чудо на науката криминалистика. Тези ръкавици-двойници. Един ден ще напиша детективски роман с такъв ръкавичен сюжет и ще дам своя принос за развитието на този литературен жанр. Но сега не ми е до жанра на детектива. Моите ръкавици са двама души, двойници с едни и същи дактилоскопически линии — чудо на науката. Достоен предмет за обсъждане от страна на криминалисти от цял свят, на философи, историци и лекари.
Не съм единственият, който знае тайната на моите ръце. Фелдшерът Лесняк и лекарят Савоева са държали в ръце тази ръкавица.
Нима кожата, която е пораснала, новата кожа с костните мускули има право да пише? Ако ще пише, нека поне го прави със същите думи, които би могла да наниже онази колимска ръкавица — ръкавицата на бачкатора, мазолестата му длан, протъркана до кръв от железния лост, с пръсти, огънати по дръжката на лопатата. Онази ръкавица със сигурност не би написала този разказ. Онези пръсти не биха могли да се изпънат, за да хванат перото и да напишат за себе си.
Нима не беше чудо онзи огън на новата кожа, розовият пламък на деветосвещника с измръзналите ръце?
Нима в ръкавицата, приложена към историята на болестта, не се пише историята не само на моето тяло, на моята съдба и душа, но и историята на държавата, на времето, на света?
С онази ръкавица можеше да се пише история.
А сега, колкото и да са еднакви дактилоскопическите линии, аз разглеждам на светлината една тънка розова кожа, а не мръсни окървавени длани. Сега съм по-далече от смъртта, отколкото бях през 1943 или 1938 година, когато пръстите ми бяха пръсти на мъртвец. Като змей изхвърлих на снега старата си кожа. Но новата ми ръка и сега реагира на студена вода. Ударите на измръзването са необратими, вечни са. И все пак моята ръка не е онази ръка на колимския пътник. Онази моя козина беше откъсната на месо, цял слой от нея беше отделен като ръкавица от мускулите, и приложен към историята на болестта.
Дактилоскопическите линии на двете ръкавици са едни и същи — това е рисунка на моя ген, ген на жертвата и ген на съпротивата. Така е и с кръвната ми група. Имам еритроцити на жертва, а не на завоевател. Първата ръкавица е оставена в Магаданския музей, в музея на Санитарното управление, а втората е пренесена до Голямата земя, в човешкия свят, за да може всичко нечовешко да остане зад океана, зад Яблоновия хребет.
1
Елза Кох (1906–1967) — жена на коменданта на Бухенвалд Карл Кох и старша надзирателка на женското отделение в същия лагер, инициаторка на изработването на абажури, ръкавици, подвързии за книги и сувенири от човешка кожа. — Б.пр.
3
Целакант или латимерия — риба от семейство латимериеви и едно от най-древните живи същества, определяни като еволюционен предшественик на земноводните. Дълго време е смятана за изчезнала, но е открита през 1938 г. в Индийския океан. Оттогава е по-популярна под името „латимерия“. — Б.пр.
4
Местност в Магаданска област, в която са извършвани масови разстрели на лагерници. — Б.пр.