Бяхме тъкмо на дъното на една от тези водни пропасти, когато моят другар внезапно нададе страховит вик сред нощта.
— Виж! Виж! — викаше той в ушите ми. — Всемогъщи боже! Виж!
Докато той още крещеше, различих някакво мътно, мрачно отражение на червена светлина, която струеше по склоновете на огромната пропаст, в която се намирахме, и за миг заля палубата ни с блясъка си. Погледнах нагоре и видях гледка, която смрази кръвта ми. На шеметна височина, точно над нас, на самия ръб на тъмния воден склон бе застанал огромен кораб, от може би четири хиляди тона. Макар и кацнал на върха на вълна, по-висока от самия него, очевидно беше, че той надминава по размери кой да е съществуващ боен кораб или най-големия кораб от Източноиндийската компания. Огромният му корпус бе тъмен, мрачен, почти черен, без обичайната за корабите украса от резба. Бронзови оръдия, наредени в една единствена редица, стърчаха от амбразурите си и лъскавата им повърхност отразяваше светлината на безброй фенери, които се люлееха по въжетата на мачтите му. Но това, което най-много ни ужаси и изуми, бе, че този кораб плаваше с опънати платна сред свръхестествено развълнуваното море и издържаше на такъв невероятен ураган. Когато зърнахме кораба, виждаше се само носът му, който бавно се надигна от мрачната и страшна бездна зад него. За миг, миг на най-силен ужас, той се задържа на шеметната височина, сякаш съзерцаваше собственото си величие, сетне потрепери, залюля се и се спусна надолу.
Не зная как, но в този миг ме обзе някакво неочаквано хладнокръвие. Залитайки, изтичах, колкото можех по-назад към кърмата, и безстрашно зачаках ужасния сблъсък, който щеше да ни потопи. Най-после корабът престана да се бори и забивайки нос в морето, започна да потъва. Огромната маса се стовари върху му и го удари в потопената част на корпуса, вследствие на което неудържима сила ме изхвърли в такелажа на непознатия кораб.
Както падах, корабът се изви и застана на дрейф: вероятно поради настъпилия смут на борда никой от екипажа не ме видя. Незабелязан от никого, без особени трудности, стигнах до главния люк, който беше полуотворен, и бързо издебнах удобен момент да се скрия в трюма.
Не зная защо постъпих така. Може би някакво смътно чувство на благоговение, някакъв неопределен страх, който ме обхвана, когато за пръв път видях моряците на кораба, ме накара да се скрия. Не исках да се доверя на хора, които — доколкото можах да доловя от бегъл поглед — бяха така странни, че ми вдъхнаха съмнения и опасения. Ето защо сметнах за благоразумно да си направя набързо скривалище в трюма: откъртих няколко дъски от преградите в трюма и така си осигурих удобно убежище измежду огромните греди на кораба.
Току-що бях свалил дъските, когато нечии стъпки в трюма ме принудиха да използвам скривалището си. Край него мина един човек, който залиташе и едва ходеше. Лицето му не успях да видя, но добих общо впечатление за външността му. Изглеждаше немощен и на преклонна възраст. Коленете му се огъваха под тежестта на годините и цялото му тяло трепереше под това бреме. Мърморейки нещо с нисък и отпаднал глас на непонятен за мен език, той взе да рови в купчина странни инструменти и повредени от времето морски карти. Ту се държеше като вдетинен старец, ту с внушителното достойнство на божество. Най после се качи на палубата и повече не го видях.
Душата ми е завладяна от чувство, за което не мога да намеря име — някакво неподдаващо се на анализ усещане, което нито опитът от миналото може да обясни, нито, боя се, самото бъдеще някога ще разбуди. За ум като моя тази мисъл е истинско мъчение. Никога — зная, че никога — не ще проумея естеството на тези мои усещания. И все пак нищо чудно, че те са тъй неопределени — та те възникват от съвършено нови източници. Някакво ново възприятие, някакво ново битие е навлязло в душата ми.
Много време мина, откакто за пръв път стъпих на палубата на този страшен кораб, и ми се струва, че вече лъчите на съдбата ми се събират във фокус. Непонятни хора! Погълнати в размисъл, чието естество не мога да отгатна, те минават покрай мен, без да ме забелязват. Лудост от моя страна е да се крия, защото те не желаят да ме видят. Ето, преди малко минах точно пред очите на помощник-капитана; не много преди това се осмелих да вляза в капитанската каюта и оттам взех перото и хартията, на която пиша и на която съм писал досега; в бъдеще ще продължа да водя този дневник. Може да не ми се удаде случай да го предам на света, но непременно ще се опитам. В последния момент ще поставя ръкописа в една бутилка и ще я хвърля в морето.