— Виждам, че алхимията е била едно доста опасно занимание.
— В известно отношение е такава и днес — закачливо се усмихна Роуз.
— Какво? — изненадано го погледна Бен.
Професорът отметна глава и избухна в гръмогласен смях.
— Не искам да кажа, че още ги екзекутират по площадите — поясни той. — Имах предвид опасността за хора като мен — преподаватели и учени. Причината повечето от тях да бягат като опарени от подобни теми е съвсем проста: засегнеш ли ги веднъж, моментално те вземат за смахнат ексцентрик. И все пак има хора, които от време на време отхапват от забранената ябълка. И съответно им отрязват главата. Наскоро имаше един такъв случай.
— Какъв?
— Стана в един от парижките университети. Американска преподавателка по биология се опари здравата с едни нерегламентирани изследвания.
— Върху алхимията?
— Нещо такова. Публикува няколко статии, които разгневиха авторитетите.
— Коя е тази американка?
— Опитвам се да си спомня името й… Май беше доктор Ропър. Не, не, доктор Райдър. Така се казва. Публикациите й предизвикаха истински фурор в научните среди. Дори ги цитираха в бюлетина на Френското средновековно дружество. След като бе уволнена от работа, Райдър се обърнала към университетския арбитражен съвет, но не постигнала нищо. Вече ти казах, че обявят ли те за смахнат, започва лов на вещици, от който спасение няма.
— Доктор Райдър от Париж — замислено повтори Бен.
— В един стар брой на „Сайънтифик Американ“ има цяла статия за скандала. Като се върна в института, ще го намеря и ще ти се обадя. Там може да фигурира и някакъв номер за контакт с Райдър.
— Благодаря, бих се радвал да се свържа с нея.
— Чакай, чакай — трепна Роуз. — Току-що се сетих. Ако ходиш в Париж, непременно трябва да се срещнеш и с Морис Лорио. Той е известен издател, който много си пада по езотеричните теми и непрекъснато публикува такива книги. С него сме добри приятели. Ето ти картичката му. Ако го видиш, поздрави го от мен.
— Непременно — обеща Бен и прибра картичката. — А вие наистина ми се обадете, ако откриете телефона на доктор Райдър. Много бих желал да се срещна с нея.
Разделиха се със сърдечно ръкостискане.
— Късмет в проучванията, Бенедикт — каза професор Роуз. — И дано да се видим пак, преди да изтекат още двайсет години.
На друго място, далеч от Оксфорд, двама души разговаряха по телефона.
— Името му е Хоуп — каза единият. — Бенедикт Хоуп. — Говореше на английски, със забързан и приглушен шепот, сякаш бе сложил ръка върху слушалката.
— Не се безпокой — уверено и спокойно отговори италианецът. — Ще се погрижим за него, както го сторихме и с другите.
— Там е работата, че този не е като другите — нервно просъска другият. — Той е специалист и може да ни създаде проблеми.
Пауза.
— Дръж ме в течение. Ние ще се погрижим за всичко.
7
Рим, Италия
Едрият мъж разтвори стария брой на „Сайънтифик Американ“ на предварително отбелязаната страница. Статията беше озаглавена „Квантовата наука през средновековието“ с автор доктор Робърта Райдър — американска биоложка на работа в Париж. Беше я чел още когато излезе, но сега я прочете отново, възприемайки я по съвършено нов начин след информацията, която беше получил.
Когато за пръв път попадна на нея, остана много доволен от отношението на редакторите на списанието към нея. На практика те я бяха разкъсали на парчета, отделяйки й специален уводен материал, който изобилстваше с обидни епитети и откровени подигравки. А на корицата бяха публикували карикатура на авторката. Разбира се, това отношение си беше откровено публично посичане, но какво друго можеше да очаква един млад и обещаващ учен, носител на редица престижни награди, който изведнъж започва да твърди безумни и необосновани неща за алхимията? Научната общност не можеше и нямаше да толерира подобни радикални твърдения, според които изследванията на алхимиците заслужават внимание и солидно финансиране, репутацията им на мошеници е напълно незаслужена и най-вероятно се дължи на международен заговор и именно те един ден ще предизвикат революция във физиката и биологията.