Оттогава мъжът внимателно следеше кариерата на доктор Райдър и с удоволствие констатира стремителния й провал. Тя беше напълно дискредитирана, научната общност й обърна гръб, поставяйки я в дълбока изолация. Особено доволен остана от новината за уволнението й от университета.
Но в момента съвсем не беше доволен, а ядосан и силно обезпокоен.
Проклетата жена отказваше да се предаде и да изчезне. Бе проявила неочаквана твърдост и решителност пред лицето на трудностите. Въпреки презрението на колегите си и почти пълната липса на средства бе продължила своите проучвания. И според информацията на източниците му беше успяла да се добере до нещо съществено. Не кой знае какво, разбира се, но достатъчно, за да пробуди тревогата му.
Умна е тази Райдър, въздъхна мъжът. Въпреки оскъдния си бюджет тя бе постигнала много повече резултати от неговия добре подбран и високоплатен екип. Това не можеше да продължава. Тя трябваше да бъде спряна, преди да е открила твърде много.
8
Ако вещите, които човек държи в банков трезор, показваха неговите приоритети, тогава Бен Хоуп със сигурност беше човек с елементарни потребности.
Съдържанието на касетата му в Парижката национална банка беше идентично с това, което държеше в още няколко банки, пръснати из цяла Европа — в Лондон, Милано, Берлин и Прага. То се изчерпваше с две неща, като първото от тях бяха пари в съответната местна валута. Сумата беше една и съща, достатъчна да осигурява свободното му придвижване за неопределен период от време. Най-големи бяха разходите му за хотели, транспорт и събиране на информация. В момента му беше трудно да определи продължителността на престоя си във Франция. Той хвърли кос поглед към хората от охраната на банката, които стояха в коридора пред стаичката за клиенти и прехвърли около половината от стегнатите пачки евро от касетата в старата си военна раница от избелял брезент.
Втората вещ, която неизменно присъстваше в пръснатите из целия континент трезори, беше винаги една и съща. Той измъкна горния плот на касетата с остатъка от парите, постави го на масата до себе си и бръкна за пистолета.
Полуавтоматичният 9-милиметров браунинг беше стар модел, особено в сравнение с новите модели, олекотени от пластмасови компоненти на „Зиг Зауер“, „Хеклер и Кох“ и „Глок“. Но този пистолет беше доказал своята надеждност и бе достатъчно здрав и ефективен срещу всякакво нападение. Пълнителят му побираше тринайсет патрона, плюс още един в цевта. Това силно увеличаваше шансовете за измъкване дори и от най-заплетената ситуация. Бен го бе използвал толкова дълго време, че отдавна го чувстваше като стара и изключително удобна ръкавица.
Въпросът в момента беше дали да го вземе със себе си, или да го остави в банковия трезор. И двете възможности имаха своите предимства и недостатъци. Едно от предимствата се съдържаше във факта, че работата му беше абсолютно непредсказуема, а браунингът му носеше онова спокойствие на духа, от което винаги изпитваше огромна нужда. Основният недостатък се криеше в риска, който винаги съществува при носенето на нерегистрирано огнестрелно оръжие. Този риск налагаше крайна предпазливост във всичките му действия. Достатъчно беше някое прекалено усърдно ченге да открие оръжието в багажа му, за да си навлече огромни неприятности. Същото щеше да стане и ако някой бдителен гражданин зърнеше кобура под сакото му и хукнеше към най-близкия телефон. Това автоматично го превръщаше в беглец. На всичкото отгоре беше почти сигурен, че по време на тази мисия оръжието нямаше да му потрябва. Просто защото въпросната мисия имаше всички шансове да бъде предварително обречена на провал.
Все пак си струва риска, дявол да го вземе, реши той. Отвори раницата, отмести пачките и внимателно подреди до тях пистолета, дългия заглушител, резервните пълнители и кутийките с патрони. После дръпна ципа и повика охраната, която трябваше да върне касетата в трезора.
Взе метрото и се насочи към апартамента си, който предпочиташе да нарича „тайна квартира“. Беше го получил като подарък от един богат клиент, на когото спаси детето. Беше в сърцето на Париж, но беше абсолютно незабележим, тъй като се намираше на тясна уличка в сграда, скрита сред почти еднакво занемарени стари постройки. Единственият достъп до апартамента беше през подземен паркинг, от който се излизаше направо на тясното стълбище. Вратата му беше от солидна стомана, а вътрешността му се изчерпваше само с най-необходимото: кухненски бокс, скромна спалня и малка всекидневна, в която имаше кресло, бюро, телевизор и лаптоп. Това беше всичко, което му трябваше в началото на европейската експедиция.