Лъчите на следобедното слънце осветяваха катедралата „Нотр Дам“, издигаща се над парижките покриви. Бен се насочи към главния вход, заобикаляйки група окичени с камери американски туристи.
— Строителството започва през хиляда сто шейсет и първа година и продължава цели сто и седемдесет години — обясняваше гидът. — По време на Френската революция това великолепно каменно творение било почти унищожено, но реставрацията в средата на деветнайсети век възвърнала блясъка му…
Бен влезе през западния вход и изведнъж си даде сметка, че повече от двайсет години не беше влизал в църква. Обзе го странно чувство. Не беше сигурен дали му харесва, но това не му попречи да изпита дълбоко възхищение от вътрешността на величествения храм.
Право пред него беше главозамайващо високият централен неф. Арките на купола и носещите колони се къпеха в светлината на залязващото слънце, проникваща през огромната розетка с витражи на западната фасада.
Бен дълго крачи напред-назад, стъпките му звучно отекваха по каменните плочи. Очите му внимателно опипваха многобройните скулптури и каменни гравюри. Под мишницата си стискаше купената на старо книга от човека, когото би трябвало да открие — тайнствения алхимик Фулканели. Тя беше преводно издание на „Загадките на катедралите“, публикувана през 1922 г. Бен страшно се развълнува и обнадежди, когато я откри на полиците в една стара парижка антикварна книжарница. Надеждите му рязко нараснаха. Най-много се надяваше да намери снимка на автора или пък някаква информация от личен характер — истинското му име, сведения за семейството, споменаване на прословутия ръкопис.
За съжаление в книгата нямаше нищо подобно. Тя третираше единствено въпроса за алхимическите символи и криптограми, които според Фулканели бяха вплетени в декорацията на катедралата, в която Бен се намираше в момента.
Порталът на Страшния съд представляваше голяма арка в готически стил, украсена със сложни каменни гравюри. Под редицата светци се виждаха няколко скулптурни групи, съставени от различни фигури и символи. Според книгата на Фулканели именно те бяха носителите на скрития смисъл и съдържаха кода, който единствено посветените можеха да разчетат. За съжаление Бен не беше между тях и не можеше да разбере нищо. Явно не съм посветен, поклати глава той. Не ми трябва Фулканели, за да го разбера.
В центъра на масивния портал, точно под статуята на Христос, имаше кръгло изображение на жена на трон. В ръцете си тя държеше две книги — едната отворена, другата затворена. Фулканели твърдеше, че те символизират скритото и общодостъпното познание. Бен бавно огледа останалите фигури върху Портала на Страшния съд. Жена с жезъл в ръка, древният лечителски символ с увита около пръчка змия, саламандър, рицар с меч и щит с гравиран в него лъв, кръгла емблема с гарван. Може би наистина тези фигури носеха някакво скрито послание. Книгата на Фулканели го насочи към северния портал, наречен Портал на Дева Мария. Върху средната му част личеше каменен саркофаг с гравирани сцени от живота на Христос. Според книгата декоративният фриз по ръба на саркофага бе изпъстрен с алхимическите символи на златото, среброто, оловото и други вещества.
Но дали наистина бе така? За Бен те бяха само мотиви на цветя. Къде бе доказателството, че средновековните скулптори са вплитали скрита символика в творбите си? Той можеше да оцени красотата и изтънчеността на скулптурите, но не разбираше скритото им значение. Нима бе възможно те да помогнат на едно умиращо дете? Бен си даваше ясна сметка за проблемите, свързани с такава символика: всеки можеше да й придаде смисъла, който търсеше, без да разполага с каквито и да било конкретни насоки и указания. Гарванът можеше да е просто гарван, но търсещият скрит смисъл в него несъмнено щеше да го открие. Внушения за субективен смисъл, скрито значение и пожелателно мислене лесно можеха да се извлекат от други каменни гравюри, особено ако авторът им вече не бе между живите, за да ги потвърди или отхвърли. Това важеше и за всички конспиративни теории и култове, свързани със „скритото познание“. Твърде много хора отчаяно търсеха алтернативи на утвърдената историческа истина, сякаш реалните факти на отминалите времена и събития не бяха достатъчно задоволителни или забавни. Вероятно това се дължеше на желанието им да компенсират скучната истина за човешкото съществуване, да внесат допълнителна интрига в собствения си безцветен и монотонен живот. Около тези митове бяха възниквали субкултури, пресъздаващи миналото с лекотата, с която се променя филмов сценарий. От това, което беше успял да прочете за алхимията досега, Бен стигна до заключението, че тя не е нищо друго освен поредната алтернативна субкултура.